отколкото отчитат.
— Значи смяташ, че не изпълняват всички екологични изисквания?
— Не бих се изненадала.
— Дали това ще даде толкова голяма разлика? Доколкото знам, екологичните изисквания и бездруго не са много строги.
— Не знам.
— А самолетът?
Жената извърна поглед.
— Ами глупости.
— Нищо, кажи.
— Е, мислех си, че ако работата на комбината не може да обясни тези печалби и не става дума за нарушаване на екологичните изисквания, значи може би има нещо друго.
— Какво?
— Може би този самолет транспортира някакви неща. За продажба. Като контрабанда.
— Какви неща?
— Неща, които не са от метал.
— Къде ги транспортира?
— Не съм сигурна.
Ричър замълча.
— Видя ли? — каза жената. — Нали ти казах, че нищо не разбирам. Просто имам прекалено много свободно време. И бърз интернет. От това човек наистина може да откачи.
Тя се обърна и се зае да попълва нещо в някаква книга, а Ричър си прибра рестото. Преди да си тръгне, хвърли поглед към стената на рецепцията и видя, че липсват четири ключа. Значи бяха заети четири стаи. Неговата, стаята на Люси Андерсън, стаята на жената с голямото бельо и, поне така предполагаше, стаята на новото момиче в града. Момичето с тъмната коса, което все още не познаваше, но скоро можеше да го направи. Ричър подозираше, че тя ще остане в града по-дълго от Люси Андерсън, а когато накрая си тръгне, няма да е толкова щастлива.
Ричър се върна в стаята си и се изкъпа, но не можа да заспи. Затова само отми вонята на битката в бара от тялото си, пак се облече и излезе. Тръгна пеша по улиците и спря до една телефонна будка под улична лампа. Отвори телефонния указател и провери за Дейвид Робърт Вон. Имаше го. „Вон, Д.Р.“ — адресът беше на улица „Пета“ в град Хоуп, щата Колорадо.
На две пресечки южно от него.
Ричър вече беше разгледал улица „Четвърта“. Може би трябваше да хвърли едно око и на улица „Пета“. Ей така, от чисто любопитство.
33
Улица „Пета“ вървеше от изток на запад и продължаваше по цялата дължина на града. Беше, общо взето, същата като улица „Четвърта“ — с тази разлика, че и от двете страни имаше къщи. Под лунната светлина тихо стояха дървета, дворове, живи плетове, пощенски кутии и малки спретнати къщи. Сигурно беше приятно място за живеене. Къщата на Вон беше в източния край на града. По-близо до щата Канзас, отколкото до град Диспеър. Пред къщата имаше голяма алуминиева пощенска кутия, монтирана на обикновен дървен стълб. Поставката беше обработена с терпентин. Името „Вон“ беше изписано от двете страни на кутията, с големи залепващи се букви. Лепенките бяха поставени много внимателно, така че буквите бяха идеално подравнени. Опитът на Ричър показваше, че това се случва много рядко. Сигурно лепилото действаше твърде бързо и силно и не допускаше корекция на грешките. За да залепиш и трите букви от двете страни на кутията, подредени в идеална линия, се изискваше особено внимателно планиране. Може би първо бяха залепили права линия, за да ги наредят по нея, а после я бяха свалили.
Къщата и дворът също бяха много добре поддържани. Ричър не беше специалист по недвижими имоти, но все пак различаваше поддържаните къщи от онези, за които не се полагаха достатъчно грижи. В двора нямаше ливада. Беше застлан със златист чакъл, от който тук-там стърчаха декоративни храсти. Алеята за колата беше от напукани каменни плочки, които бяха в същия цвят като чакъла. От същите плочки беше наредена и втора, по-малка алея, която водеше към входната врата. В чакъла бяха разпръснати и допълнителни плочки — за да се стъпва на тях. Храстите бяха грижливо подрязани. Някои от тях имаха малки цветчета по клоните, които се бяха затворили за през нощта.
Самата къща беше на един етаж и сигурно беше построена преди петдесет години. В десния край имаше гараж за една кола, а в левия — пристройка с формата на буквата Т, в която сигурно се помещаваха спалните — една отпред и една отзад. Ричър предполагаше, че кухнята е до гаража, а дневната — между кухнята и спалните. На покрива нямаше комин. Плочите на покрива не бяха нови, но бяха сменени преди десетина години и бяха приятно остарели.
Хубава къща.
Която беше празна.
Беше тъмна и притихнала. Някои от завесите бяха дръпнати донякъде, а други — съвсем. Вътре не се виждаше нищо — освен миниатюрна зелена светлинка зад единия прозорец. Сигурно беше кухнята, в която светеше часовникът на дисплея на микровълновата фурна. С изключение на нея, нямаше никакви признаци на живот. Нищо. Нито звук, нито едва доловимо бръмчене на електрически уреди, нито вибрации. Едно време основното занимание на Ричър беше да нахлува в тъмни сгради и често беше въпрос на живот и смърт да определи предварително дали в тях има някой. Беше развил шесто чувство за това и точно в момента чувството му подсказваше, че в къщата на Вон няма никого.
Тогава къде беше Дейвид Робърт?
Може би на работа. Може би и двамата работеха на нощни смени. Някои семейства организираха работното си време по този начин, за да прекарват повече време заедно. Може би Дейвид Робърт беше санитар или лекар, или пък работеше нощем по поддръжката на междущатските магистрали. Може би беше журналист или печатар, който прави вестници. Или пък беше в търговията с хранителни стоки и зареждаше магазините за сутринта. Или пък радиоводещ, който води нощно предаване. Или шофьор на товарен камион, или актьор, или музикант на турне. Може би отсъстваше с месеци. Може би беше моряк или пилот от гражданската авиация.
Или пък работеше в щатската полиция.
Вон беше попитала: „Не приличам ли на омъжена?“
Не, помисли си Ричър. Наистина не приличаш на омъжена. Поне както повечето хора.
Той намери една пресечка с дървета от двете страни и се върна обратно на север до улица „Втора“. Хвърли поглед надясно и видя, че пикапът на Вон все още си стои там, където го беше паркирал. Светлините на закусвалнята ярко го огряваха. Ричър продължи още една пресечка и излезе на улица „Първа“. В небето нямаше никакви облаци. Имаше ярка луна. Вдясно от него се виждаше сребристата равнина, която се простираше чак до щата Канзас. Вляво от него смътно се различаваха силуетите на Скалистите планини — синкави и огромни, със заснежени долини на север, осветени като призрачни остриета, на фантастична надморска височина. Градът беше неподвижен, притихнал и самотен. Нямаше дори единайсет и половина вечерта, а по улиците нямаше никого. Никакви коли. Изобщо никакво движение.
Ричър не страдаше от безсъние, но точно в момента не му се спеше. Беше прекалено рано. Имаше прекалено много въпроси, останали без отговор. Той повървя една пресечка по улица „Първа“ и отново зави на юг, към закусвалнята. Обикновено не държеше да бъде в компания, но точно в момента искаше да види някакви други хора, а закусвалнята беше най-доброто място за това.
Откри общо четирима души. Сервитьорката, която приличаше на студентка, възрастен мъж с бейзболна шапка, който се хранеше сам на бара, мъж на средна възраст, който седеше сам в сепаре и разглеждаше рекламни брошури за трактори, и едно видимо изплашено момиче, което седеше само в сепарето и на масата пред него нямаше нищо. Латиноамериканка, без никакво съмнение.
„С тъмна коса, а не руса — беше казала Вон. — Седи и гледа на запад, все едно очаква новини от
