сгъваеми ножа, които беше прибрал в бара, но те също нямаше да свършат работа срещу стотици импровизирани оръжия с обща маса от няколко тона.
Нямаше да стане.
— Ами да тръгваме — каза Ричър. — Мога да ви отделя пет минути.
— Ще ни отделиш колкото ти кажем — отвърна началникът на обекта.
Той махна на по-близкия шевролет, който зави към тях. Ричър чу как под гумите му хрущят омазнени камъчета и метални стружки. Великанът отвори задната врата и му посочи с гаечния ключ да влиза. Ричър се качи на задната седалка. Вътрешността на колата беше спартански устроена. Пластмаса и плат. Нямаше дърво и кожа, нито екстри. Великанът се качи след него и седна на задната седалка, като го притисна до вратата. Началникът на обекта се качи отпред, до шофьора, и затръшна вратата. Колата потегли, зави и се отправи към редицата от фургони с офиси, южно от портала за камиони. Докато се движеше натам, шевролетът бавно мина през тълпата от работници, които продължаваха да се събират, и Ричър видя лицата им през прозорците на колата — сива кожа, изцапана със смазка, лоши зъби и бели очи, широко отворени от интерес и нетърпение.
Офисът на охраната беше в северния край на редицата от фургони, най-близо до портала за камиони. Шевролетът спря точно пред него, до една заплетена купчина от ленти за привързване на тежки товари към откритите каросерии на камионите. Ричър се измъкна от колата преди великана и стъпи на първото стъпало от късото дървено стълбище, което водеше към вратата на офиса. Той се изкачи по стъпалата, бутна вратата и се озова във вътрешността на най-обикновен метален фургон — като онези, които се използваха по строежите. Фургонът беше дълъг седем-осем метра, широк към четири и висок към два и половина. Имаше пет малки прозорчета от дебел плексиглас, защитени от вътрешната страна с дебела стоманена мрежа. С изключение на прозорците и стените, по всичко останало приличаше на антрето в моргата на Халфуей. Имаше бюро, хартия, табло за обяви и столове за сядане, като всичко подсказваше за небрежното отношение на хора, които работят там, но не са собственици.
Началникът на обекта посочи на Ричър да седне на един стол и излезе. Великанът дръпна един стол, обърна го и се отпусна на него, така че да пази вратата. Остави гаечния ключ на пода. Подът беше от изкривени дъски и гаечният ключ тежко издрънча, когато го пусна. Ричър седна на стола в ъгъла. Имаше дървени облегалки за ръцете и тапицерия от плат на седалката и облегалката. Беше сравнително удобен.
— Имате ли кафе? — попита Ричър.
Великанът се поколеба за миг и отвърна:
— Не.
Отговорът беше едносричен и отрицателен, но поне беше някакъв отговор. Опитът на Ричър показваше, че най-трудният момент от един враждебен разговор е в началото. Ако ти отговорят в началото, това е добър знак. После отговарянето се превръща в навик.
— Какво работиш? — попита Ричър.
— Помагам, където трябва — отвърна великанът.
Гласът му беше като на обикновен човек, но звучеше по-приглушено заради огромния му гръден кош.
— Какво правят тук? — попита Ричър.
— Рециклират метал.
— А в тайната част?
— Каква тайна част?
— В южната част. Зад преградата.
— Двор за отпадъци. Неща, които вече не могат да се използват. Няма нищо тайно.
— Тогава защо е заключено и се охранява?
— Защото иначе хората са мързеливи. Ако им писне да работят и започнат да изхвърлят всичко там, ще загубим пари.
— Ти от ръководството ли си?
— Аз съм отговорник.
— Искаш ли да отговаряш затова аз да си ходя?
— Не можеш да си ходиш.
Ричър погледна през прозореца. Слънцето беше над хоризонта. След пет минути щеше да бъде над източната стена. Всъщност мога, помисли си той. Порталът за камиони вече беше отворен и камионите излизаха. Можеше да избере подходящ момент, да си пробие път покрай великана, да хукне към портала, да скочи на някой камион с открита каросерия и готово. След като беше оставил гаечния ключ на пода, великанът не представляваше чак такъв проблем. Сега беше невъоръжен и седеше на нисък стол. Беше тежък, а гравитацията си е гравитация. По-едрите хора са по-бавни. А и Ричър имаше ножове.
— Бях професионален футболист — обади се той.
— Но не много добър, нали? — отвърна Ричър.
Той не отговори.
— Защото иначе щеше да коментираш мачове по спортния канал или да живееш в някоя вила в Маями, а не да си скъсваш задника от работа тук.
Великанът замълча.
— На бас, че и в тази работа не те бива особено.
Великанът продължаваше да мълчи.
Да, мога да си тръгна, помисли си Ричър. Но няма да го направя.
Ще изчакам да видя какво ще стане.
Наложи се да изчака още двайсет минути, преди да стане нещо. Великанът седеше до вратата, неподвижен и мълчалив, а Ричър убиваше времето в ъгъла. Не беше недоволен. Можеше да убива време по-добре от всеки друг. Слънцето се издигаше все по-високо и лъчите му блестяха през плексигласовите прозорци, които ги пречупваха като призма, така че над бюрото във фургона се рееха всички цветове на дъгата.
После вратата се отвори, великанът се изправи и избута стола си, за да не пречи, а вътре отново влезе началникът на обекта. Все така държеше радиостанцията в ръката си. Зад него, в яркия правоъгълник от светлина, Ричър видя как комбинатът работи с пълна пара. Камионите и крановете се движеха, работниците се трудеха, хвърчаха искри, разнасяха се оглушителни шумове. Началникът на обекта спря между вратата и стола на Ричър и каза:
— Мистър Търман иска да те види.
Седем часът, помисли си Ричър. Смяната на Вон свършваше. Тя се отправяше към закусвалнята в Хоуп за закуска, за да прибере пикапа и може би, за да се види с него. А може би не.
— Мога да отделя пет минути на мистър Търман — заяви Ричър.
— Ще му отделиш толкова, колкото иска.
— Вие може да сте негова собственост, но аз не съм.
— Ставай — каза началникът на обекта. — Идваш с мен.
38
Едрият мъж излезе от фургона и Ричър го последва. Двамата влязоха в съседния офис. Отвън представляваше същата метална кутия, но отвътре беше по-добре обзаведен. Имаше килим, тапицерията на креслата беше от кожа, а бюрото — от махагон. По стените имаше картини — евтини репродукции на изображения на Исус Христос. На всички картини Исус беше със сини очи, беше облечен в бледосиня роба, имаше дълга руса коса и късо подстригана руса брада. Приличаше на сърфист от Малибу, а не на евреин отпреди две хиляди години.
В ъгъла на бюрото имаше Библия.
А зад бюрото седеше мъж, който трябваше да е мистър Търман. Беше облечен в официален вълнен костюм с жилетка. Наближаваше седемдесет. Изглеждаше розов, охранен и богат. Имаше бяла коса, която
