души представляваше най-голямото животно на лицето на земята. Най-тежкото и най-неконтролируемото. Най-трудното за убиване. Тълпата представляваше голяма мишена, но винаги се оказваше, че всеки изстрел в нея дава много по-малко от един убит.
Тълпата имаше девет живота.
— Какво ще правим? — попита Вон.
— Не знам — отвърна Ричър.
А най-неприятни от всички му бяха организираните, разгневени тълпи. Беше служил в Сомалия, Босна и Близкия изток и беше виждал на какво са способни разгневените тълпи. Беше виждал как действат стадният инстинкт, анонимността, падането на задръжките и разрешените по подразбиране колективни действия. Беше видял, че разгневената тълпа е най-опасното животно на земята.
„Вън!“
Тряс!
„Вън!“
Тряс!
Ричър тихо каза:
— Дай на заден.
Вон премести скоростния лост. Колата спря и се напрегна като животно, готово да побегне.
— Дай малко назад — каза той.
Вон потегли назад, завъртя волана и се върна в средата на пътя. После пак спря, на трийсет метра от хората. Трийсет метра. Разстоянието между две бази на бейзболното игрище.
— А сега какво? — попита тя.
Тълпата беше проследила движението на колата. Отново беше променила формата си и се беше върнала към това, което представляваше в началото. Плътен триъгълник с притъпен връх, който се състоеше от шестима мъже, и широка основа от хора, които излизаха на десет метра от двете страни на банкета.
„Вън!“
Тряс!
„Вън!“
Тряс!
Ричър се вторачи през предното стъкло. Пак отвори своя прозорец. Усещаше, че се подготвя промяна. Чувстваше, че нещо ще се случи. Искаше да изпревари тази промяна, поне с част от секундата.
— Какво ще правим? — попита Вон.
— Щях да се чувствам по-добре, ако бяхме в хъмви отвърна Ричър.
— Но не сме.
— Просто казвам.
— А какво ще правим, след като сме във форд краун виктория?
Ричър нямаше време да отговори. Защото промяната настъпи. Виковете спряха. За миг настъпи тишина. После шестимата мъже най-отпред вдигнаха оръжията си, със стиснати юмруци и протегнати ръце.
Изкрещяха някаква команда.
И се втурнаха напред.
Втурнаха се напред с вдигнати оръжия и боен вик. Тълпата се втурна след тях. Двеста или триста души, които тичаха с всичка сила, крещяха, спъваха се и падаха с широко отворени очи и уста, с разкривени лица, с вдигнати оръжия и размахани ръце. Тълпата изпълваше цялото им полезрение в предното стъкло, докато се устремяваше към тях.
Успяха да ги доближат на два метра. После Вон скочи на газта. Колата се изстреля назад — двигателят виеше, а задните гуми свиреха и вдигаха пушек. Вон ускори до петдесет километра в час, като караше назад, после обърна в движение и отново натисна газта, още по-силно отпреди. Колата се втурна на изток с огромно ускорение и Вон продължи с максимална скорост в продължение на цели километри, без да отпуска газта. Ричър беше сгрешил в предишната си оценка. Беше подценил колата. Полицейският форд краун виктория всъщност беше много бърз автомобил. Максималната му скорост беше почти двеста километра в час.
43
Колата буквално прелетя над възвишението, след което далечните Скалисти планини отново започваха да изглеждат по-близки. Едва тогава Вон отпусна педала за газта и остави колата да намали скоростта и да спре, за което й трябваше цял километър. После Вон се обърна и цяла минута гледа през задното стъкло. Все още бяха на територията на Диспеър. Но зад тях цареше тишина. Тя спря на банкета, с две колела в пясъка, и остави двигателя да работи на празен ход. Облегна се и отпусна двете си ръце в скута.
— Трябва ни щатската полиция — каза тя. — В онзи град управлява тълпата, а имаме изчезнала жена. Какъвто и да е бил Рамирес за тях, не можем да предполагаме, че ще се отнесат добре с приятелката му.
— Не можем да предполагаме нищо — отвърна Ричър. Не сме сигурни, че тя е при тях. Дори не сме сигурни, че мъртвото момче е Рамирес.
— Съмняваш ли се в това?
— Щатската полиция ще се усъмни. Поне засега цялата история е чиста фантастика.
— Тогава какво ще правим?
— Ще намерим доказателства.
— Как?
— Ще се обадим в Денвър.
— Какво има в Денвър?
— Една зелена кола — отвърна Ричър. — И човекът, който я кара. Денвър е на четиристотин и осемдесет километра, значи шест часа път, да кажем седем, ако е спрял за обяд. Ако е тръгнал към осем часа тази сутрин, вече е пристигнал. Трябва да му се обадим, да го попитаме дали е качил Мария на автостоп и ако да, къде точно я е оставил.
— Знаеш ли как се казва този човек?
— Не.
— А телефона му?
— Не.
— Страхотен план — каза Вон.
— Той идваше на гости на трите си внучета в Хоуп. Трябва да се върнеш в града и да провериш семействата, в които има три деца. Попитай ги дали не е идвал дядо със зеления си гранд маркиз. Все някъде ще ти отговорят положително. Тогава ще разбереш и телефона на следващата му спирка. Брат или сестра в Денвър — с още четири деца, които дядото иска да види.
— А ти какво ще правиш?
— Връщам се в Диспеър.
Ричър слезе от колата в пет и трийсет и пет — на тринайсет километра западно от Хоуп и на тринайсет източно от Диспеър. Точно по средата на ничията земя. Проследи как Вон потегля към Хоуп, после се обърна и закрачи в обратната посока. Вървеше по самото шосе, за да не губи време. Започна да смята наум. Ето информацията, с която разполагаше. Две хиляди и шестстотин жители, от които приблизително една четвърт бяха твърде стари или твърде млади, за да се занимават с нещо. Оставаха хиляда и осемстотин души, и то след шест часа вечерта, когато комбинатът затваряше. Наскоро превърнати в помощници на полицията, неуверени в собствените си възможности и без никакъв опит. През деня имаше видимост, така че можеха да действат заедно. През нощта обаче трябваше да се разпръснат, за да образуват жива верига. И все пак щяха да стоят близо един до друг, за да се поддържат взаимно. Значи нямаше да има външни постове. Децата щяха да останат със семействата си. Всеки елемент от периметъра щеше да поддържа визуален контакт със съседните. Отделните хора или групи хора по веригата нямаше да се отдалечат на повече от четири метра един от друг. Някои щяха да носят фенерчета. Други щяха да водят кучета. В най- лошия случай щяха да образуват жива верига с дължина от шест хиляди метра, която можеше да затвори
