После натисна газта и фордът полетя напред. Гумите имаха добро сцепление на асфалта на Хоуп, но се подхлъзнаха на чакъла на Диспеър. Задните гуми превъртяха за момент и колата се поколеба, но после бързо ускори на запад, като остави след себе си облак синкав дим.
В продължение на осемнайсет километра двамата караха към залязващото слънце и единственото, което постигнаха, беше постоянно напрягане на очите. На деветнайсетия километър нещата се промениха. Ричър забеляза познатите силуети далеч напред, очертани от блясъка на слънцето зад тях. Бяха като неясни петна, далеч на хоризонта. Празният парцел отляво. Изоставената автокъща. Бензиностанцията отдясно. Зад тях се различаваше и първата тухлена сграда, в която беше магазинът за домакински стоки.
Но имаше и още нещо.
От такова разстояние приличаше на сянка. Все едно пред слънцето беше преминал самотен облак, който очертаваше неясна форма на земята. Ричър протегна врат, за да погледне нагоре през предното стъкло на колата. В небето нямаше нищо. Никакви облаци. Само сивкавосиния фон на здрача.
Вон продължи.
Когато се приближиха на един километър разстояние, сянката придоби по-ясни измерения. Нарасна на ширина, на дълбочина и на височина. Слънцето светеше зад нея и примигваше по краищата. Вече приличаше на ниска широка купчина от нещо тъмно. Все едно някакъв гигантски камион беше изсипал товара си от камъни или асфалт направо на пътя — от единия до другия банкет.
Купчината изглеждаше към петнайсет метра на ширина, пет на дълбочина и към два на височина.
От половин километър разстояние се видя, че се движи.
А от четиристотин метра се видя какво представлява.
Беше тълпа.
Вон инстинктивно намали скоростта. Тълпата се състоеше от двеста или триста души. Мъже, жени и деца. Бяха подредени в нещо като триъгълник, обърнат на изток. Най-отпред стояха около шест души. Зад тях имаше двайсетина други. Зад тях имаше шейсет. А зад тях — още много хора, цял врящ котел от хора. Шосето беше преградено по цялата си ширина. Банкетите също. Последните от тълпата навлизаха на десетина метра в храстите от двете страни на пътя.
Когато стигна на петдесет метра от тях, Вон спря.
Тълпата се сгъсти. Хората се притиснаха навътре. Авангардът остана в пакет, но останалите се приближиха. Образуваха нещо като клин от човешки тела. Солидна маса. Двеста или триста души. Стояха толкова близо един до друг, че можеха да се хванат за ръце.
Но не го направиха, защото в ръцете си държаха оръжия.
Оръжията бяха бейзболни бухалки, билярдни щеки, дръжки на брадви и метли, подпалки и дърводелски чукове. Бяха двеста или триста души, притиснати един към друг, които се движеха. Като един. Поклащаха се на място, от крак на крак, и поклащаха оръжията си във въздуха. Не буйстваха. Движенията им бяха с малка амплитуда, ритмични и контролирани.
И пееха нещо.
Отначало Ричър различи само примитивно гърлено ръмжене, което се повтаряше отново и отново. После свали прозореца си на няколко сантиметра и чу думата, която повтаряха.
„Вън! Вън! Вън!“.
Той отново натисна бутона и прозорецът се затвори.
Вон беше пребледняла.
— Не мога да повярвам — каза тя.
— Това да не е някаква идиотска традиция на щата Колорадо? — попита Ричър.
— Никога не съм виждала такова нещо.
— Значи съдия Гарднър наистина е изпълнил заканата си. Упълномощил е цялото население.
— Не ми изглеждат докарани насила. Всичките са доброволци.
— Несъмнено — отвърна Ричър.
— Какво ще правим?
„Вън! Вън! Вън!“
Ричър ги погледа малко. После каза:
— Ще продължим и ще видим какво ще стане.
— Сериозно ли говориш?
— Пробвай — каза той.
Вон отпусна спирачката и колата запълзя напред.
Тълпата също запълзя напред, за да я посрещне — с къси, ритмични крачки и размахани оръжия.
На четирийсет метра от тях Вон отново натисна спирачката.
„Вън! Вън! Вън!“
— Пусни сирената — каза Ричър. — Трябва да ги стреснеш.
— Аз да стресна тях? Засега те се справят по-добре.
Тълпата беше спряла да се поклаща настрани. Сега хората се поклащаха напред-назад, като при всяко движение замахваха напред с оръжията си. Бяха облечени с работни ризи, избелели памучни рокли и джинси, но иначе приличаха на неандерталци. Бяха като някакво племе от каменната ера, което защитава територията си.
— Сирената — каза Ричър.
Вон пусна сирената. Беше модерно устройство със синтезатор, което раздра въздуха с ужасен истеричен вой.
Но не предизвика никакъв ефект.
Абсолютно никакъв.
Тълпата дори не помръдна. Ритъмът на движенията им не се наруши.
— Можеш ли да ги заобиколиш? — попита Ричър.
Вон поклати глава.
— Тази кола не върви извън пътя. Ще заседнем и ще ни затрупат. Трябва ни кола с двойно предаване.
— Финтирай ги. Карай наляво, а после бързо завий надясно.
— Мислиш ли, че ще стане?
— Пробвай.
Вон отново отпусна спирачката и колата запълзя напред. Тя завъртя волана и пое по диагонал към насрещното платно. Тълпата пред нея проследи движението на колата — бавно и гладко. Бяха двеста или триста души, които се движеха като един, като живак, като амеба. Като дисциплинирано стадо. Вон стигна до левия банкет. Тълпата се беше престроила, за да я посрещне, но си оставаше все така гъста чак до десния банкет и храсталака след него.
— Не става — каза тя. — Прекалено са много.
Тя отново спря, на няколко метра от предната редица.
Спря сирената.
Викането на хората се усили.
„Вън! Вън! Вън!“
После виковете изведнъж се снишиха, а ритъмът се промени. Като един, хората започнаха да удрят с тоягите и прътовете си по земята, като пропускаха по един удар и викаха на всеки втори.
„Вън!“
Тряс!
„Вън!“
Тряс!
Бяха толкова близо, че виждаха лицата им. А те се разкривяваха с всеки вик — посивели и розови, изпълнени с омраза, ярост, страх и гняв. Ричър не обичаше тълпи. Обичаше да бъде сам и страдаше от лека форма на агорафобия, в истинския смисъл на думата. Обичаше големи открити пространства, но не обичаше агората в древногръцкия смисъл — пазарен площад, на който се събират тълпи. Дори случайно събраните тълпи бяха неприятни. Ричър беше гледал документални кадри от безредици по стадиони. Но организираните тълпи бяха още по-неприятни. Беше гледал и документални кадри от бунтове и революции. Тълпа от двеста
