— Защото не са обективни. Съпрузите и приятелите им не се крият в Диспеър по собствено желание. Те търсят помощ там. Търсят спирка по някакъв международен маршрут за бегълци. Диспеър е разпределителна станция — за пристигащи и заминаващи. Жените искат това да се запази в тайна. Люси Андерсън нямаше нищо против мен, докато не споменах, че съм бил полицай. Тогава веднага ме намрази. Мислеше, че все още съм на работа. Мислеше, че съм дошъл да арестувам мъжа й.
— Какви бегълци?
— Не знам. Но Андерсън очевидно е отговарял на изискванията, а Рафаел Рамирес — не.
Вон се върна до масата, взе чашата на Ричър и отиде да я напълни от кафе машината. После напълни и своята чаша от хладилника, върна се, седна и каза:
— Може ли да те попитам нещо лично?
— Естествено — отвърна Ричър.
— Защо правиш това?
— Кое?
— Предполагам, че думата е „грижа“ — каза тя. — Защо те е грижа какво става в Диспеър? Навсякъде стават лоши неща, през цялото време. Защо точно ставащото тук има такова значение за теб?
— Просто съм любопитен.
— Не е отговор.
— Все трябва да съм някъде — каза Ричър. — И да правя нещо.
— Също не е отговор.
— Мария — каза той. — Тя е отговорът. Тя е мило дете, а страда.
— Нейният приятел бяга от закона. Ти сам го каза. Може би тя заслужава да страда. Може би Рамирес е бил дилър на наркотици или нещо подобно. Или гангстер, или убиец.
— Снимките — каза Ричър. — Те също дават отговори. Рамирес ми се стори безобидно момче.
— Познаваш какви са хората само по снимките?
— Понякога. А и Мария не би живяла с лош човек.
— Не я познавам.
— А Люси Андерсън?
Вон замълча.
— Освен това не обичам градове, които са частна собственост — продължи Ричър. — Не обичам феодални системи. Не обичам дебели самодоволни богаташи, които се разпореждат с живота на хората. И не обичам хората да се унижават до такова положение, че да приемат това.
— Значи всеки път, когато видиш нещо, което не ти харесва, се чувстваш задължен да го сринеш със земята?
— И още как, по дяволите. Дразни ли те?
— Не.
Двамата останаха в кухнята, като мълчаливо пиеха кафе и вода. Вон вдигна свободната си ръка от скута и я сложи на масата, с разтворени пръсти. От гледната точка на Ричър те бяха най-близката част от тялото й. Той се зачуди дали това не е жест, който изразява нещо — съзнателно или несъзнателно. Знак за близост или желание за близост.
Не носеше брачна халка.
„В момента го няма.“
Ричър също сложи свободната си ръка на масата.
— Откъде знаем, че изобщо са били бегълци? — попита тя. — Може да са били от някоя организация за защита на околната среда и тайно проверяват нивото на замърсяване. Доброволци. Може би този Андерсън е успял да ги измами, а Рамирес — не.
— Как ги е измамил?
— Не знам. Но аз също се тревожа да не използват отровни вещества. Двата града имат общи подземни води.
— Търман спомена нещо, което се казва трихлоретилен. Химическо съединение за почистване на метали от машинно масло. Не знам дали е опасно.
— Ще го проверя.
— Добре, но защо съпругата на еколог ще се страхува от полицията?
— Не знам.
— Не мисля, че Андерсън е мамил някого. Той е бил гост на града. Дали са му подслон и зашита. Помогнали са му.
— Но не и на Люси Андерсън. Нея са я изхвърлили от града.
— Както ти казах, лявата ръка не знае какво прави дясната.
— А Рамирес е бил убит.
— Не точно. Просто са го оставили да умре.
— Тогава защо са помогнали на единия, а са отблъснали другия?
— Защо изобщо са го отблъснали? Защо не са го арестували и не са го закарали до границата? Както направиха с мен и Люси?
Вон отпи от чашата си, преди да отговори.
— Защото по някаква причина е бил различен — каза тя. — Попаднал е в друга категория. Представлявал е по-голяма заплаха.
— Тогава защо не са го елиминирали? Защо не са направили така, че да изчезне? Крайният резултат щеше да бъде съшият.
— Нищо не разбирам.
— Може би греша — каза Ричър. — Може би не са го отблъснали. Може би изобщо не са знаели, че е там. Може би тайно е обикалял по периферията на града, като е търсел начин да се вмъкне незабелязано. Може отчаяно да е искал да влезе, но да не е бил достатъчно добър, за да успее.
— Или и двете — каза Вон. — Може да са го хванали, а той да е избягал.
— Не е изключено. Общо взето, полицаите там бяха смешници.
— Значи той е останал, защото по някаква причина е трябвало да бъде там, без да го видят. Но е направил погрешна преценка за времето. Разбрал е, че няма да издържи, и се е опитал да се върне тук, но по пътя е рухнал от умора.
— Не е изключено — повтори Ричър.
Вон отдръпна ръката си от масата.
— Трябва да разберем точно кой е бил — каза тя. Трябва да говорим с Мария.
— Тя няма да ни каже нищо.
— Можем да опитаме. Ще я намерим в закусвалнята. Нека да се срещнем там по-късно.
— По-късно от кое?
— И двамата трябва да поспим.
— Може ли и аз да те попитам нещо лично? — попита Ричър.
— Давай.
— Твоят съпруг в затвора ли е?
Вон замълча, после се усмихна — малко изненадано и малко тъжно.
— Не — отвърна тя. — Не е в затвора.
41
Ричър се върна в мотела — сам. Две пресечки в едната посока и три пресечки в другата. Слънцето беше високо в небето. Сутринта беше наполовина свършила. Вратата на Люси Андерсън беше отворена. Пред нея беше спряна количката на камериерката. Чаршафите бяха свалени от леглото, а хавлиите бяха на пода. Гардеробът беше затворен. Сервитьорката в закусвалнята му беше казала: „Мисля, че напусна града.“ Ричър спря за миг, преди да продължи. Късмет, Лъки, помисли си той. Където и да отиваш, каквото и да правиш. Той отключи вратата на своята стая, взе си дълъг горещ душ и се отпусна на леглото. Заспа за
