човек.
— Жената от мотела смята, че пренася наркотици или нещо подобно със самолетчето си.
— А ти как смяташ?
— Не знам.
— Това ли е заключението ти?
— Има и друго.
— Какво друго?
— Една четвърт от завода е скрита зад стена. Има тайна зона. Според мен той има договор да рециклира военни отпадъци. Оттам са парите. Договорът с Пентагона е най-бързият начин да забогатееш в наши дни. Точно затова има и база на военната полиция на шосето. Търман претопява тайни военни отпадъци, които могат да представляват интерес за някого. Дебелина на бронята, използвани материали, конструкция, системи за управление всички подробности са важни.
— И това е всичко? Законен бизнес по държавна поръчка?
— Не — каза Ричър. — Не е всичко.
40
Ричър отпи първата глътка от кафето си. Беше съвършено. Горещо, силно, меко, в страхотна чаша. Той погледна към Вон и каза:
— Много ти благодаря.
— Какво друго става там? — попита тя.
— Не знам. Но в целия град се стараят да го скрият. След като полицейското управление остана без персонал, отидох на гости на местния съдия, за да ме направи помощник на властите.
— Сериозно ли?
— Естествено, че не. Преструвах се, че говоря сериозно. Исках да видя как ще реагира. И той изпадна в паника. Направо се побърка. Каза, че вместо това ще упълномощи цялото население. Явно съвсем сериозно не искат никакви чужденци в града си.
— Заради военните неща?
— Не — отвърна Ричър. — То е работа на военната полиция. Ако има и най-малък признак за шпионаж, хората на Търман ще се обадят по радиостанцията, военните полицаи ще скочат и след една минута целият град ще бъде блокиран от бронирани коли. Цивилното население изобщо няма да бъде замесвано.
— Тогава какво става?
— Поне две други неща.
— Защо две?
— Защото реакциите на хората абсолютно си противоречат. Което означава, че в играта участват поне още два фактора — отделни фактори, които вероятно дори не подозират за взаимното си съществуване. Тази сутрин например Търман е наредил да ме проверят. Не е трудно, ако компютрите в полицейското управление все още работят. Видял е, че последните официални документи за мен са отпреди десет години, после е проверил и номера на твоя пикап и така е разбрал, че имам някаква връзка с полицай от съседния град, така че по някакъв начин съм недосегаем. Затова се престори на много вежлив и ме разведе из комбината. Междувременно обаче някой, който не е разполагал с тази информация за мен, е изпотрошил всичките ти прозорци. А никой не разбива прозорците на колата на полицай само защото е забавно. Значи лявата ръка не знае какво прави дясната.
— Търман те е развел из комбината?
— Каза, че ще ми покаже всичко.
— И така ли направи?
— Не. Не се доближихме до тайната зона. Каза ми, че там има бунище.
— Сигурен ли си, че наистина не е бунище?
— Преди това видях, че вътре се работи. Видях дим и искри. Освен това е много старателно оградено. Ако е бунище, защо да си правят труда?
— И какви са другите два фактора?
— Нямам представа. Но тези млади мъже също са замесени. Съпругът на Люси Андерсън и мъртвото момче. Освен това съпругът на Люси Андерсън също е пример, че лявата ръка не знае какво прави дясната. Осигурили са му подслон, преди да продължи, а в същото време са изхвърлили жена му от града като бездомно куче. Какъв смисъл има?
— Той е продължил? Накъде?
— Видях го в пансиона в три следобед, а в седем вечерта вече го нямаше. Изчезнал е без никаква следа и никой не си признава, че изобщо е бил там.
— Самолетът излита в седем — каза Вон. — Дали има някаква връзка?
— Не знам.
— Значи няма никаква следа?
— Да, а всички си държат устите затворени.
— Какво става там? — каза Вон.
— Кога е бил последният път, в който някой нормален човек е пристигнал в Диспеър, останал е толкова дълго, колкото е искал, и си е тръгнал по собствено желание? Последния път, за който знаеш със сигурност?
— Не знам — отвърна Вон. — Със сигурност е било поне преди няколко месеца.
— В регистрационната книга на хотела бяха записани последните гости, отпреди седем месеца.
— Да, горе-долу така излиза.
— Снощи се запознах с новото момиче — каза Ричър. Мило дете. Казва се Мария. Почти съм сигурен, че мъртвото момче е нейният приятел. Тя ми го показа на снимка. Името му е Рафаел Рамирес.
— Каза ли й?
Ричър поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Защото тя ме попита дали съм го виждал. Истината е, че всъщност не съм го виждал. Беше тъмно. Не мога да й съобщя такава новина, ако не съм абсолютно сигурен.
— Значи тя още не знае?
— Мисля, че дълбоко в себе си вече знае.
— Какво е станало с тялото?
— Не е в окръжната морга. Проверих.
— Ние вече го знаехме.
— Не. Знаехме, че не са го закарали в моргата веднага. Нищо повече. И аз се зачудих дали не са го изхвърлили някъде край града, където да го намери някой друг по-късно. Но не беше така. Значи тялото не е излизало от Диспеър. А единствената линейка и единствената носилка в Диспеър са собственост на комбината. Вътре има поне десетина различни начина за унищожаване на отпадъци. Има пещи, които могат да изпарят човешко тяло без остатък за по-малко от пет минути.
Вон помълча, после стана и отиде да си налее чаша вода от една бутилка в хладилника. Подпря се на кухненския плот и се загледа навън през прозореца. Петите й бяха на пода, но по-голямата част от теглото й беше на пръстите на краката. На тениската й имаше една странична гънка, където основата на гръбнака й стигаше до задника. Памучната материя беше съвсем леко полупрозрачна. Светлината идваше зад нея. Косата й беше изсъхнала, а отзад на врата й проблясваше златист мъх.
Изглеждаше страхотно.
— Какво друго каза Мария? — попита тя.
— Нищо — отвърна Ричър. — Нищо друго не съм я питал.
— И защо не?
— Няма смисъл. Жените и приятелките няма какво да ни кажат. Ако ни кажат нещо, то ще бъде подвеждащо.
— Защо?
