— Благодаря ти, че е служил на страната ни.
— Няма за какво. Аз нямам нищо общо.
— Трябва да си помислиш да подредиш живота си — каза Търман. — Преди да е станало твърде късно. Нещо може да се случи. В Откровението на свети Йоан се казва, че времето е близо.
— Това се казва всеки ден, откакто е написано — почти две хиляди години. Защо да е вярно точно сега, след толкова време?
— Има някои знаци — отвърна Търман. — И възможност за предвиждане на събитията.
Изрече го самодоволно и убедено, все едно имаше редовен достъп до вътрешна информация по този въпрос.
Ричър не отговори.
Продължиха напред — покрай малка групичка от уморени мъже, които се бореха с цяла планина от оплетена стомана. Бяха привели гръб и раменете им бяха увиснали. А още няма осем часа сутринта, помисли си Ричър. Оставаха им повече от десет часа работа.
— Господ ги пази — каза Търман.
— Сигурен ли си?
— Така ми казва.
— А теб пази ли те?
— Знае с какво се занимавам.
— И одобрява ли го?
— Така ми казва.
— Тогава защо имаш гръмоотвод на църквата си?
Търман не отговори. Стисна челюсти и бузите му увиснаха по-ниско от тях. Продължи да кара бавно и мълчаливо, докато не пристигнаха до металния коридор, който водеше към портала за работниците. Търман спря, премести лоста на положение за паркиране и се облегна на седалката си.
— Видя ли достатъчно? — попита той.
— Предостатъчно — отвърна Ричър.
— Тогава ти пожелавам всичко хубаво — каза Търман. Мисля си, че пътищата ни няма повече да се пресекат.
Той прибра лакът към тялото си и тромаво протегна ръка настрани към Ричър. Ричър я стисна. Ръката на Търман беше мека, топла и сякаш без кости — като гумен балон, пълен с вода. После Ричър отвори вратата, измъкна се навън, мина по коридора и излезе на огромния паркинг.
Всички прозорци на пикапа на Вон бяха строшени.
39
Ричър остана неподвижен няколко секунди, докато премисли с какви възможности разполага, после отключи пикапа и измете парченцата натрошено стъкло от седалките и таблото. Почисти ги и от пода на колата в краката на шофьора. Не му се искаше педалът на спирачката да заяде по средата на пътя. Нито пък педалът за газта. Пикапът и бездруго беше доста бавен.
Пет километра обратно до града, още двайсет до границата и още осем до центъра на Хоуп. Общо трийсет и три километра, които трябваше да измине бавно в студа и вятъра. Все едно караше мотоциклет, но без каска. Лицето на Ричър беше изтръпнало и очите му сълзяха, когато паркира пред закусвалнята малко преди девет часа сутринта. Патрулката на Вон не беше там. Тя не беше вътре. Закусвалнята беше полупразна. Напливът за закуска беше отминал.
Ричър влезе, седна в сепарето в дъното и си поръча кафе и закуска на сервитьорката от дневната смяна. Студентката не беше на работа. Жената му донесе чаша и я напълни от термоса, а Ричър я попита:
— Полицай Вон мина ли тази сутрин?
— Тръгна си преди половин час — отвърна тя.
— Добре ли беше?
— Стори ми се мълчалива.
— А Мария? Момичето от Сан Диего?
— Тя дойде малко преди седем.
— Закуси ли?
— Обилно.
— А Люси? Блондинката от Лос Анджелис?
— Не съм я виждала. Мисля, че е заминала.
— С какво се занимава съпругът на полицай Вон?
— Ами вече с нищо — отвърна сервитьорката.
Ричър остана с впечатление, че за нея въпросът му беше безсмислен. Все едно ситуацията трябваше да е ясна за всички.
Но точно тази ситуация не беше ясна за Ричър.
— Какво, безработен ли е? — попита той.
Жената отвори уста да му отговори, но после спря, все едно изведнъж си спомни, че ситуацията не беше ясна за всички и може би точно тя не биваше да я изяснява. Сякаш беше на ръба да се изпусне за нещо лично. Затова просто поклати глава с видимо неудобство и се отдалечи с термоса. Когато пет минути по-късно му донесе храната, изобщо не проговори.
Двайсет минути по-късно Ричър се върна при повредения пикап, подкара на юг и пресече улица „Трета“ и „Четвърта“, а после зави наляво по „Пета“. Забеляза патрулната кола на Вон, спряна до бордюра. Продължи и спря зад нея — до пощенската кутия с идеално подредените букви. Постоя по средата на улицата, без да спира двигателя. После слезе от колата, приближи се до патрулката и докосна капака на двигателя на форда. Беше още много топъл. Вон си беше тръгнала от закусвалнята преди почти цял час, но явно след това беше покарала още малко. Може би си е търсила шевролета или пък Ричър. Или пък нито едно от двете. Или и двете. Ричър се върна в пикапа, даде на заден, завъртя волана и се качи на алеята пред нейната къща. Паркира на няколко сантиметра от вратата на гаража и се измъкна от колата. Не заключи вратата. Очевидно нямаше смисъл.
Ричър мина по алеята между храстите и отиде до вратата. Сложи ключодържателя й на пръста си и почука на вратата, само веднъж. Ако беше будна, щеше да го чуе. Ако спеше, не искаше да я буди.
Беше будна.
Вратата се отвори и тя надзърна от сумрака в коридора. Косата й беше влажна от душа и сресана назад. Беше облечена с твърде голяма бяла тениска. Може би не носеше нищо друго. Краката й бяха голи. Изглеждаше по-млада и по-дребна отпреди.
— Как ме намери? — попита тя.
— В телефонния указател — отвърна той.
— Снощи пак си идвал. Разглеждал си. Една съседка ми каза.
— Къщата е хубава — каза Ричър.
— И на мен ми харесва — отвърна тя.
Вон забеляза ключовете на пикапа на пръста му.
— Трябва да ти призная нещо — каза той.
— Сега пък какво?
— Някой е изпочупил всичките ти прозорци.
Тя го бутна, за да излезе на алеята. Обърна се към колата, разгледа пораженията и каза:
— Мамка му.
После сякаш се сети, че стои на двора боса и по тениска, и се върна вътре.
— Кой беше? — попита тя.
— Има хиляди заподозрени.
— Кога стана?
— Тази сутрин.
