— Къде?
— Ходих до комбината.
— Ти си идиот.
— Знам. Съжалявам. Ще ти платя за нови стъкла.
Ричър свали ключовете от пръста си и ги протегна към нея. Тя не ги взе.
— По-добре влез.
Отвътре къщата беше точно такава, каквато предполагаше. От дясно на ляво имаше гараж, после килер, кухня, дневна и две спални. Явно кухнята беше центърът на дома. Беше красива стая, с цветни шкафове и гипсови корнизи. Съдомиялната машина работеше, в мивката нямаше чинии, а плотовете бяха подредени, но все пак се усещаше, че в къщата живее някой. Имаше маса за четирима, но само с три стола. Навсякъде имаше неща, които майката на Ричър наричаше „детайли“. Сухи цветя, бутилки с натурален зехтин, които никога нямаше да се използват за готвене, стари лъжици. Майката на Ричър твърдеше, че такива неща придават характер на стаята. Самият Ричър не беше съвсем сигурен как нещо друго освен човешко същество може да има характер. Като малък приемаше нещата прекалено буквално. Но с годините беше разбрал какво имаше предвид майка му. И кухнята на Вон имаше характер.
Предполагаше, че това е нейният характер.
Струваше му се, че всичко е било избрано от един и същ човек и подредено от едни и същи две ръце. Нямаше свидетелства за компромиси или сблъсък на различни вкусове. Ричър знаеше, че едно време кухнята се е смятала за женско царство. Със сигурност беше така по времето на майка му, но тя беше французойка, което също имаше значение. А оттогава нещата се бяха променили, поне така си мислеше Ричър. Сега и мъжете готвеха. Или поне оставяха празни кутии от бира или лекета от машинно масло по линолеума на пода, когато поправяха двигателите на моторите си.
Но в тази къща нямаше следи от втори човек. Никакви. Абсолютно нищо. Ричър беше застанал до умивалника и виждаше дневната през арката, която си беше просто място за врата, но без врата. В дневната имаше само едно кресло, телевизор и кашони за пренасяне, които стояха запечатани.
— Искаш ли кафе? — попита го Вон.
— Винаги искам кафе.
— Спа ли снощи?
— Не.
— Тогава недей да пиеш кафе.
— Кафето ме държи буден, докато не стане време да си лягам.
— Колко най-дълго си стоял буден?
— Близо седемдесет и два часа.
— По работа?
Ричър кимна.
— Беше някакъв важен случай, преди двайсет години.
— Важен случай във военната полиция?
Той отново кимна.
— Някой правеше нещо на някой друг. Не си спомням подробностите.
Вон изплакна каната на кафеварката и напълни машината с вода. Беше голяма, от неръждаема стомана и изглеждаше надеждна. Вон сипа кафе в кофичката и натисна един бутон. После каза:
— Снощи само след час помощниците от Диспеър си тръгнаха.
— Намериха ме в бара — каза Ричър. — Подмамиха ме на запад с телефонното обаждане и ме хванаха. Беше капан.
— И ти се хвана?
— Не, те се хванаха. Аз знаех какво правят.
— Как така?
— Преди двайсет години стоях буден по седемдесет и два часа, за да се разправям с по-лоши хора, отколкото някога ще се намерят в Диспеър.
— Какво стана с помощниците?
— Присъединиха се към редовната полиция. В здравната служба.
— И четиримата?
— И шестимата. На място се появиха още двама.
— Ти си като вълна от престъпления. От един човек.
— Не, аз съм като Алиса в Страната на чудесата — каза Ричър.
Беше ред на Вон да кимне.
— Разбирам какво имаш предвид — каза тя. — Защо не правят нищо по въпроса? Пребил си осем души, шестима, от които са служители на реда, разбил си две полицейски коли и все още си обикаляш свободно.
— Точно това е въпросът — каза Ричър. — Обикалям си, но в Хоуп, а не в Диспеър. Ето първото странно нещо. Единственото, което искат, е да разкарат хората оттам. Не се опитват да защитават закона и справедливостта, нито да раздават наказание.
— А кое е второто странно нещо?
— Нападнаха ме шестима срещу един, а аз си тръгнах само с две синини и ожулени кокалчета от това, че съм ги набил. Всичките са слаби и болни. Единият дори спря да се бие, за да повърне.
— Защо става така?
— Жената от моя мотел смята, че нарушават законите за опазване на околната среда. Може би работят с някакви отрови.
— Това ли крият?
— Може би — отвърна Ричър. — Но е малко странно, че жертвите помагат да се прикрие престъплението.
— Хората се притесняват да не останат без работа — каза Вон. — Особено в онзи град, където нямат алтернатива.
Тя отвори един шкаф и извади чаша за кафе. Беше бяла, с идеална цилиндрична форма, височина от десет сантиметра и диаметър от шест и половина. Беше изработена от фин порцелан, тънък като хартия. Вон я напълни от кафеварката и Ричър веднага разбра по аромата, че кафето е страхотно. Тя хвърли поглед към дневната, но после занесе чашата до кухненската маса и я сложи пред един от трите стола. Ричър погледна кашоните и самотното кресло в дневната и попита:
— Скоро ли се нанесе?
— Преди година и половина — отвърна Вон. — Нещо не намирам време да разопаковам багажа.
— Къде живееше преди?
— На улица „Трета“. Имахме малка къща на два етажа, но решихме, че искаме по-голяма къща на един етаж.
— Вие?
— Двамата с Дейвид.
— А той къде е? — попита Ричър.
— В момента го няма.
— Да съжалявам ли за това?
— Малко.
— С какво се занимава?
— Вече с нищо.
Тя седна на един от столовете, пред които нямаше чаша за кафе, и придърпа тениската си надолу. Косата й съхнеше и отново се накъдряше. Под тениската беше гола, но не се притесняваше от този факт. Ричър въобще не се съмняваше в това. Тя го гледаше право в очите, все едно знаеше, че той знае.
Ричър седна срещу нея.
— Какво друго има? — попита тя.
— Жената от мотела смята, че комбинатът печели прекалено много.
— Всички го знаят. Търман е собственик и на банката, а одиторите пускат слухове. Той е много богат
