— Мария е изчезнала и не мога да я открия. Новото момиче.
42
Вон остана на вратата, а Ричър си взе дрехите и се облече в банята.
— Къде я търси? — подвикна той.
— Навсякъде — подвикна в отговор Вон. — Няма я в мотела, нито в закусвалнята, нито в библиотеката, нито на търговската улица. В Хоуп няма къде другаде да отидеш.
— Говори ли с жената от мотела?
— Още не.
— Значи първо ще отидем при нея. Тя знае всичко.
Ричър излезе от банята, като си закопчаваше ризата.
Вече беше време да я изхвърля, а все още се закопчаваше трудно. Накрая прокара пръсти през косата си и се потупа по джобовете.
— Готов съм — каза той.
Жената беше на рецепцията на мотела; седеше на едно високо столче и смяташе нещо с калкулатор. Но не им съобщи нищо полезно. Мария излязла от стаята си преди седем часа сутринта, облечена както преди, и носела само дамската си чанта.
— Закусила е преди седем — каза Ричър. — Сервитьорката в закусвалнята ми каза.
Жената от мотела каза, че Мария не се е връщала. Не знаеше нищо повече. Вон я накара да им отвори стаята й. Жената веднага й предаде ключовете. Без колебание, без да иска съдебна заповед или да се заяжда дали е законно. Малък град, помисли си Ричър. Полицейската работа беше лесна. Почти толкова лесна, колкото в армията.
Стаята на Мария беше същата като стаята на Ричър и в нея имаше съвсем малко повече неща. В гардероба имаше резервни джинси. Бяха прилежно сгънати на закачалката. На рафта над тях имаше чифт памучни бикини, сутиен и чиста памучна тениска — също прилежно сгънати на малка купчинка. На пода на гардероба беше оставен празен куфар. Беше малък, овехтял и очукан. Син, пластмасов, със смачкан капак, сякаш години наред върху него беше стояло нещо тежко.
На полицата до умивалника в банята имаше найлонова чантичка — бяла, с невъзможно розови маргаритки. Беше празна, но очевидно по време на пътуването е била претъпкана. Съдържанието й беше подредено до нея в дълга редица. Сапуни, шампоани, лосиони и кремове от всички възможни видове.
Нямаше никакви лични вещи. Те сигурно бяха в дамската чанта.
— Смята да се върне до вечерта — отбеляза Вон.
— Явно — отвърна Ричър. — Все пак е предплатила за три нощи.
— Отишла е в Диспеър. Да търси Рамирес.
— И аз така предполагам.
— Но как? Пеша?
Ричър поклати глава.
— Щях да я видя. Разстоянието е двайсет и осем километра. Шест часа с нейния ход. Ако е тръгнала в седем, нямаше да пристигне преди един следобед. А аз бях на пътя между осем и половина и девет. Не я видях.
— Няма автобус. И никога няма случайни коли между двата града.
— Може би понякога има — каза Ричър. — Аз пристигнах с един старец, с кола. Отиваше на гости на роднини и каза, че после продължава към Денвър. Значи право на запад. Няма никаква причина да заобикаля. А ако е бил толкова тъп, че да качи мен на стоп, със сигурност ще качи и Мария.
— Трябва да е тръгнал точно тази сутрин.
— Нека да проверим.
Те върнаха ключа на рецепцията и се качиха в патрулката на Вон. Тя запали двигателя и се отправи на север по улица „Първа“, а после на запад към железарията. Последната застроена пресечка в града. Зад нея нямаше нищо друго, освен шосе. На тротоара беше подредена обичайната изложба. Стълби, кофи, ръчни колички и всякакви бензинови машини. Собственикът беше вътре, облечен с кафяво сако. Той потвърди, че рано тази сутрин е подреждал стоката си. Замисли се дълбоко и най-сетне се сети, че наистина е видял дребно тъмнокожо момиче със синьо яке. Стояла на другия тротоар, в самия край на града, гледала на изток, но очевидно се канела да потегли на запад; взирала се в празното шосе с някаква смесица от оптимизъм и безнадеждност. Класическата поза на човек, който пътува на стоп. Малко по-късно собственикът беше видял и голяма зелена кола, която отивала на запад малко преди осем часа сутринта. Описа колата като подобна на патрулката на Вон, но без полицейското оборудване.
— Гранд маркиз — каза Ричър. — Същото шаси. Същата кола. Същият човек.
Собственикът на железарията не беше забелязал колата да спира или момичето да се качва. Но логиката изглеждаше ясна. Вон и Ричър се върнаха в колата и изминаха осемте километра до границата на града. Без причина. Не видяха нищо интересно. Само гладкия черен асфалт, който свършваше, и шосето на Диспеър с неравната настилка от чакъл, което продължаваше след него.
— Дали е в опасност? — попита Вон.
— Не знам — отвърна Ричър. — Но най-вероятно не си прекарва страхотно.
— Как ще се върне?
— Предполагам, че е решила засега да не се тревожи за този проблем.
— Не можем да отидем с тази кола.
— Имаш ли друга?
— Само пикапа.
— А имаш ли слънчеви очила? Защото без предно стъкло вътре става доста ветровито.
— Късно е — каза Вон. — Вече го закарах на ремонт.
— А после си отишла и до библиотеката? Ти не спиш ли?
— Вече не много.
— Откога?
— Не искам да говоря за това.
— Свързано ли е с мъжа ти?
— Казах, че не искам да говоря за това.
— Трябва да открием Мария — каза Ричър.
— Знам.
— Можем да отидем пеша.
— Двайсет километра?
— И двайсет в обратната посока.
— Няма да успея. След два часа съм на дежурство.
— Тя е регистрирана в Хоуп — каза Ричър. — Поне временно. А сега е изчезнала. Значи полицейското управление на Хоуп би трябвало да има право да изпрати служебна кола, за да провери дали не е там.
— Момичето е от Сан Диего.
— Само технически погледнато.
— Важно е.
— Тя е временно пребиваваща в Хоуп — настоя Ричър.
— Защото е оставила един чифт бельо?
— Какво толкова може да стане?
— Диспеър могат да изискат реципрочно отношение.
— Те вече го използват. Снощи идваха упълномощените им помощници.
— Лошото не се поправя с друго лошо.
— Кой го казва?
— Ти какво, притискаш ли ме?
— Не. Ти си човекът с пистолета в тази кола.
Вон замълча, поклати глава, въздъхна и каза:
— По дяволите.
