— Колко най-дълго си носил едни и същи дрехи?
— Осем месеца — отвърна Ричър. — Пустинна камуфлажна униформа, по време на Първата война в Залива. Така и не ги свалих. Тогава имаше всякакви гадории със снабдяването. Нямахме нито резервни униформи, нито пижами.
— Бил си в Първата война в Залива?
— От начало до край.
— И как беше?
— Горещо.
Вон излезе от паркинга на мотела и зави на север по улица „Първа“. После зави наляво, на изток, към Канзас.
— Ще заобиколим ли? — попита Ричър.
— Мисля, че така е по-добре.
— И аз така мисля — съгласи се Ричър.
Колата им очевидно беше полицейска, а шосетата бяха пусти, така че Вон поддържаше средна скорост от сто и петдесет километра почти по целия път, право към планините. Ричър познаваше донякъде Колорадо Спрингс. Там беше Форт Карсън — военна база, поделена между армията и военновъздушните сили. Иначе беше приятно място. Имаше красиви пейзажи, въздухът беше чист, често беше слънчево и гледката към връх Пайкс беше впечатляваща. Центърът на града беше малък и подреден. Щатската лаборатория се помещаваше в каменна административна сграда. Беше сателит на главната лаборатория на щата, която беше в Денвър, столицата на Колорадо.
Водата представляваше сериозен проблем в целия щат. Никъде нямаше достатъчно. Вон предаде бутилката, попълни един формуляр и служителят го закрепи за самата бутилка с ластик. После тържествено отнесе бутилката, все едно точно тази вода имаше силата да спаси света — или да го унищожи. Накрая се върна и уведоми Вон, че ще й съобщят резултатите по телефона, но от лабораторията искат и някакви данни за цялостното потребление на ТХЕ в Диспеър. Лаборантът им обясни, че използват приближена формула, според която се предполагаше определен процент на изпаряване и определен процент на абсорбиране в почвата, така че важните стойности всъщност бяха какви количества от химикала изтичат в почвата и каква е дълбочината на подпочвените води. В щатската лаборатория знаеха каква е дълбочината на подпочвените води в окръг Халфуей с точност до сантиметър, така че единственото неизвестно беше точното количество ТХЕ, което изтича от комбината.
— Какви са симптомите? — попита Вон. — Ако водата вече е замърсена?
Лаборантът хвърли поглед към Ричър, преди да отговори.
— Рак на простатата. Това е първият сигнал. Удря първо мъжете.
Двамата се върнаха в колата. Вон изглеждаше разсеяна. Ричър не знаеше какво я тревожи. Тя беше полицейски служител и съзнателен гражданин, но очевидно имаше и нещо друго освен евентуалната химическа заплаха за подпочвените води в нейния град. Ричър не знаеше и защо го беше поканила да дойде с нея. По пътя не си говориха много. Ричър не можеше да разбере дали тя наистина се радва на неговата компания.
Вон потегли, продължи стотина метра по една улица с много дървета и спря на светофара на едно Т- образно кръстовище. Наляво беше на запад, а надясно — на изток. Светна зелено, но тя не помръдна. Остана неподвижна зад волана, като поглеждаше първо наляво, а после надясно, все едно не можеше да вземе решение. Зад нея се чу клаксон. Тя погледна в огледалото, после се обърна към Ричър.
— Ще дойдеш ли с мен да видя мъжа ми?
49
Вон зави наляво към хълмовете, после отново зави наляво и пое на юг, като следваше табелата за Пуебло. Преди години Ричър беше пътувал по същия път. Форт Карсън беше между Колорадо Спрингс и Пуебло — на юг от едното и на север от другото, малко на запад от магистралата между тях.
— Имаш ли нещо против? — попита го Вон.
— Нямам нищо против.
— И все пак?
— Молбата ти е малко странна.
Тя не отговори.
— Каза го по странен начин — продължи той. — Можеше да кажеш: „Ела да се запознаеш с мъжа ми.“ Но ти каза: „Ела с мен да видя мъжа ми.“ А вече ми каза, че не е в затвора. Нито в болницата. Къде е тогава? В някакъв пансион, където работи? На постоянна служба? Заключен на тавана на сестра си?
— Не съм казвала, че не е в болницата — каза Вон. Казах, че не е болен от рак, защото е пушил.
Тя се отклони надясно, слезе от междущатската магистрала 1–25 и продължи по шосе с четири платна, което изглеждаше прекалено широко за трафика, който обслужваше. Вон кара два километра по него между зелените хълмове, после зави наляво през една борова гора и излезе на стар сив път без осева линия. Не се виждаха бодлива тел и табели, но Ричър беше сигурен, че земята от двете страни на пътя е военна собственост. Знаеше, че от северната страна на Форт Карсън има хиляди незастроени декари, изискани от армията още преди десетилетия, в разгара на студената или горещата война, които никога не бяха използвани за нещо полезно. Гледката през прозореца напълно приличаше на собственост на Министерството на отбраната. Навсякъде изглеждаше така. Природа, вкарана в униформа. Малко унила и посмачкана — нито пустееща, нито обработваема земя.
След още километър и половина Вон намали скоростта и зави надясно по една скрита алея, която минаваше между две ниски тухлени колони. Тухлите бяха гладки и светлокафяви, а хоросанът — жълт. Стандартна военна изработка от средата на петдесетте. Имаха панти, но нямаше портал. Двайсет метра по-нататък имаше съвременен билборд на тънки стоманени колони. На билборда имаше някакво корпоративно лого и надпис „Олимпийски център ТМТ“. На двайсет метра след него имаше втори билборд с надпис: „Разрешено само за служители“. На двайсет метра след втория билборд се виждаше, че банкетите от двете страни на алеята са окосени, макар и не скоро. Окосената част продължаваше сто метра и водеше към кръгло площадче пред няколко ниски тухлени сгради. Военни имоти, които преди години са били отчислени от армията и продадени на търг. Ричър познаваше тази архитектура. Тухли и плочки, зелена метална дограма, зелени перила, закръглени ъгли от времето, когато това е изглеждало като архитектура от бъдещето. В центъра на площадчето имаше кръгло пространство, обрасло с бурени — преди години командващият офицер с гордост щеше да поддържа тук розови храсти. Смяната на собствеността се потвърждаваше от копие на първия билборд, разположено до портала: корпоративното лого и надписа „Олимпийски център ТМТ“.
Част от ливадата вдясно беше окосена и покрита с чакъл. На нея бяха паркирани пет автомобила, всички бяха с местни номера и нито един не беше нов или чист. Вон намести форда в края на редицата и спря — първо скоростния лост, после ръчната спирачка, накрая ключа на таблото — бавно и методично. Облегна се на седалката и отпусна ръце в скута си.
— Готов ли си? — попита тя.
— За какво? — попита Ричър.
Вон не отговори. Вместо това отвори вратата, завъртя се на седалката и излезе. Ричър излезе от своята страна. Двамата заедно поеха към входа. Изкачиха се по три стъпала, влязоха и продължиха по зелените плочки, по които Ричър беше вървял хиляди пъти през живота си. Цялото място беше ясно разпознаваемо като военна база на армията на САЩ от средата на петдесетте години на миналия век. Изглеждаше изоставено и запуснато, имаше нови задължителни детектори за дим на тавана, несръчно монтирани в
