бяха такива.
— На колко години е?
— Трийсет и четири. Може да живее още шейсет. Аз също.
— Бяхте ли щастливи?
— И да, и не, както всички хора.
— Какво ще правиш?
— Сега ли?
— В дългосрочен план.
— Не знам. Хората ми казват, че трябва да продължа с живота си. И може би са прави. Може би трябва да приема съдбата си, като Зенон. Като истински стоик. Понякога и аз мисля така. Но после се паникьосвам и започвам да го защитавам. Мисля си — първо му причиниха това, а сега и аз да го изоставя? От друга страна, той дори няма да разбере. Така че пак се връщаме към дзен ситуацията. Според теб какво трябва да направя?
— Според мен трябва да се поразходиш — отвърна Ричър. — Сега. Сама. Винаги е добре, когато човек се поразходи сам. Подишай малко чист въздух. Погледай малко дървета. Аз ще взема колата и ще те кача, преди да стигнеш до шосето.
— А ти какво ще правиш?
— Ще измисля нещо.
51
Вон се сбогува със съпруга си и двамата с Ричър се върнаха по мръсните коридори до потискащото фоайе. Мъжът със сивото яке се обади:
— Довиждане, мисис Вон.
Двамата излязоха от сградата и отидоха до колата. Ричър се подпря на нея, а Вон продължи. Той почака тя да се отдалечи, после се отблъсна от колата и се върна в сградата. Изкачи се по стълбите и влезе. Прекоси фоайето и застана пред мъжа на рецепцията.
— Кой е началник тук?
Мъжът със сивото яке отвърна:
— Ами май аз. Аз съм отговорник на смяната.
— Колко пациенти имате? — попита Ричър.
— Седемнайсет.
— Какви са?
— Просто пациенти, човече. Каквито ни изпратят.
— Имаш ли някакви инструкции, по които се работи тук?
— Естествено. И тук е бюрокрация, като навсякъде.
— Имаш ли ги написани някъде?
— Май да.
— Искаш ли да ми покажеш къде точно пише, че няма проблеми стаите да са мръсни, а по коридорите да има миши лайна?
Мъжът примигна и преглътна, преди да отговори:
— Няма смисъл да се чисти, човече. Те дори няма да разберат. Как да стане? Те са зеленчуци.
— Така ли им викате?
— Те са такива, човече.
— Грешиш — каза Ричър. — Те не са зеленчуци. Те са ветерани от войната. А ти си лайно.
— По-спокойно, човече. Защо се палиш толкова?
— Дейвид Робърт Вон ми е брат.
— Честно?
— Всички ветерани са мои братя.
— Мозъкът му е мъртъв, човече.
— А твоят?
— Не — отвърна мъжът.
— Тогава слушай какво ще ти кажа. Слушай много внимателно. Хората, които не са имали твоя късмет, заслужават най-доброто, което можеш да им дадеш. Заслужават го, защото са служили с чест. Разбираш ли какво означават тези думи? Трябва да си вършиш работата както трябва, по най-добрия начин, просто защото можеш, без да очакваш някой да те забележи или да те възнагради. Хората тук заслужават най- доброто, което можеш да им дадеш, а близките им — още повече, по дяволите.
— Кой си ти всъщност?
— Аз съм съвестен гражданин — каза Ричър. — Който разполага с редица възможности. Мога да унижа собствениците на клиниката, като повикам репортери от вестниците или телевизията, мога да дойда със скрита камера, мога да направя така, че да те уволнят. Но аз не правя такива неща. Вместо това предлагам на хората личен избор — очи в очи. Искаш ли да разбереш какъв е твоят избор?
— Какъв?
— Ще направиш каквото ти казвам, с усмивка.
— Или?
— Или ще станеш пациент номер осемнайсет.
Мъжът замълча.
— Стани — каза Ричър.
— Какво?
— Изправи се. Веднага.
— Какво?
— Изправи се веднага — каза Ричър. — Или ще направя така, че никога повече да не можеш да станеш.
Мъжът се поколеба за миг и се изправи.
— Мирно — нареди Ричър. — Събери краката, изправи раменете, вдигни главата, гледай напред, изпъни ръцете, подравни палците по ръбовете на панталоните.
Някои от познатите му офицери лаеха, викаха и крещяха. Ричър смяташе, че е много по-ефективно да говори тихо, като произнася ясно всяка дума, сякаш говори с олигофрен, без да откъсва ледения си поглед от очите на човека срещу себе си. Беше установил, че по този начин заплахата се разбира съвсем ясно. Спокоен и търпелив глас, съчетан с огромни габарити. Контрастът беше впечатляващ. В крайна сметка единственото важно нещо беше дали работи. В армията работеше, и сега също проработи. Човекът с якето преглъщаше тежко, мигаше и стоеше почти както трябва.
— Хората тук не са просто пациенти, каквито ти пратят — каза Ричър. — На първо място те са хора. И са служили на страната си с чест. И заслужават най-големи грижи и уважение.
Мъжът мълчеше.
— Това място е отвратително — продължи Ричър. — Мръсно и разхвърляно. Така че слушай какво трябва да направиш. Трябва да се размърдаш моментално, да организираш хората си и да почистиш. Започвате веднага. Аз ще се върна — може би утре, може би следващата седмица, може би следващия месец — и ако не мога да се огледам в пода, ще те обърна с главата надолу и ще те използвам като метла. А после така ще те изритам по задника, че червата ти ще се оплетат в зъбите. Разбрахме ли се?
Мъжът замълча, пристъпи от крак на крак и примигна. Настъпи дълга тишина. Накрая той каза:
— Добре.
— С усмивка — напомни Ричър.
Мъжът се усмихна насила.
— По-широко — нареди Ричър.
Мъжът се насили да се усмихне по-широко, макар че устата му беше пресъхнала.
— Така е добре — каза Ричър. — Искам да се подстрижеш, да се къпеш всеки ден и когато мисис Вон идва, всеки път да ставаш от мястото си, да я поздравяваш с добре дошла и лично да я водиш до стаята на мъжа й. А стаята на мъжа й да бъде чиста, той да бъде избръснат, прозорецът да свети от чистота, слънцето
