— Как се казва?
— Мисис Роджърс — отвърна жената.
Когато се върнаха в колата, Вон каза:
— Още една. Но тази е странна. Съпругът й е арестуван чак вчера, а тя е тук от пет дни? Какво означава това?
— Означава, че нашата хипотеза е вярна — отвърна Ричър. — Предполагам, че са пътували заедно допреди пет дни, после той е намерил правилните хора в Диспеър и се е скрил, а тя е дошла направо тук, за да го изчака. Вчера обаче е станала масовата мобилизация, открили са го, попаднал е на грешните хора и са го арестували. Преобърнали са целия град. До последното камъче. И са го намерили.
— Тогава къде е сега?
— Нямаше го в ареста. Може би пак се е върнал при правилните хора.
— Знаех си, че съм чувала името Роджърс — каза Вон. Жена му пристигна с човека, който зарежда супермаркета. Идва от Топика, щата Канзас, на всеки няколко дни. Той я докара. Спомена ми за нея и ми каза как се казва.
— Шофьорите ти докладват?
— Малък град. Нямаме тайни. Мария е пристигнала по същия начин. Беше единственото, което знаех за нея.
— А как пристигна Люси Андерсън?
Вон помълча малко.
— Не знам — каза тя. — Не бях чувала за нея, преди от полицейското управление на Диспеър да я оставят на границата. Преди това не беше идвала.
— Значи е пристигнала от запад.
— Предполагам, че има и такива. Някои пристигат от изток, а други — от запад.
— Което повдига един въпрос, нали? Мария е пристигнала от изток, откъм Канзас, но е накарала стареца със зелената кола да я остави при базата на военната полиция, на запад от Диспеър. Откъде изобщо е знаела, че там има военна база?
— Може би Люси Андерсън й е казала. Тя е минала оттам.
— Не мисля, че двете изобщо са разговаряли.
— Значи може би Рамирес й е казал. Може би по телефона, от Топика. Той е пристигнал от запад, така че е минал покрай базата.
— Но защо я е забелязал? Защо му е направила впечатление? Защо е говорил за нея с приятелката си?
— Не знам.
— Добър човек ли е твоят началник? — попита Ричър.
— Защо?
— Защото пак трябва да му вземем колата.
— Кога?
— По-късно днес.
— По-късно след какво?
— След каквото стане.
— Колко по-късно?
— След осем часа.
— Осем часа е добре — каза Вон.
— Първо отиваме на пазар — заяви Ричър.
Пристигнаха в железарията точно преди да затворят. Старият продавач с кафявото сако прибираше изложбата от тротоара. Вече беше прибрал машините за почистване на листа и се беше заел с количките. Останалите неща все още си бяха по местата. Ричър влезе в магазина и купи от жената на продавача едно тънко фенерче, две батерии и железен лост, дълъг шейсет и пет сантиметра. После излезе отново на тротоара и купи сгъваема стълба, която можеше да се разгъва в осем различни положения. Когато трябваше да се пренася или да се прибере някъде, се сгъваше до дължина от метър и двайсет и ширина от петдесет сантиметра. Беше изработена от алуминий и пластмаса и беше много лека. И се събираше на задната седалка на форда.
Вон го покани на вечеря в осем. Направи го много официално. Каза, че й трябват два часа, за да се приготви. Ричър прекара това време в стаята си в мотела. Първо поспа малко, после се избръсна, взе си душ и си изми зъбите. И се облече. Дрехите му бяха нови, но бельото му вече не беше в най-добрата си форма, така че той просто го изхвърли. Облече си панталоните и ризата, среса се с пръсти, огледа се и реши, че резултатът е задоволителен. Нямаше особено мнение по въпроса за външния си вид. Беше такъв, какъвто беше. Не можеше да се промени. Някои хора го харесваха, а други — не.
Той измина пеш двете пресечки от улица „Трета“ до улица „Пета“ и зави на изток. Беше съвсем тъмно. На петдесет метра от къщата на Вон не виждаше колата на нейния началник. Или беше паркирана на алеята, или Вон я беше върнала. Или някой се беше обадил, защото имаше спешен случай. Или просто си беше променила плановете за вечерта. После обаче Ричър се приближи на трийсет метра от къщата и видя колата, паркирана до бордюра. Беше като дупка в мрака. Тъмно стъкло. Черна боя, още по-матова от годините. Напълно невидима в мрака.
Идеално.
Ричър мина по алеята и натисна звънеца. Средно забавяне на входна врата в предградията в ранна вечер, около двайсет секунди. Вон му отвори точно след девет секунди. Беше облечена с черна рокля без ръкави, дълга до коленете, и черни обувки с нисък ток, като балетни пантофки. Току-що си беше взела душ. Изглеждаше млада и изпълнена с енергия.
Изглеждаше зашеметяващо.
— Здравей — каза Ричър.
— Влез — каза тя.
В кухнята горяха свещи. Масата беше сложена за двама души, имаше две чаши и отворена бутилка вино. От фурната се носеха аромати. На кухненския плот имаше два ордьовъра. Омар, авокадо и резенчета розов грейпфрут на канапе от маруля.
— Основното ястие не е готово — каза тя. — Обърках времето. Отдавна не съм го правила.
— От три години — каза Ричър.
— По-отдавна — каза тя.
— Изглеждаш страхотно — каза той.
— Така ли?
— Най-красивата гледка в щата Колорадо — потвърди той.
— По-красива от връх Пайкс?
— Значително. Трябва да те сложат на корицата на щатския пътеводител вместо върха.
— Ласкаеш ме — каза тя.
— Всъщност не.
— Ти също изглеждаш добре — каза тя.
— Е, това със сигурност е ласкателство.
— Не, добре си се изтупал.
— Постарах се.
— Можем ли да правим това? — попита тя.
— Така мисля — отвърна той.
— Честно ли е спрямо Дейвид?
— Дейвид не се е върнал. Никога не е живял тук. Дейвид не знае.
— Искам пак да ти видя белега — каза тя.
