да свети през него и подът да бъде толкова лъснат, че да има сериозен риск мисис Вон да се подхлъзне, да падне и да се удари. Разбрахме ли се?
— Добре.
— Разбрахме ли се? — повтори Ричър.
— Да.
— Напълно?
— Да.
— Абсолютно?
— Да.
— Да, какво?
— Да, сър!
— Имаш шейсет секунди да започнеш. Иначе ще ти счупя ръката.
Мъжът вдигна телефона, без да сяда, после се обади по радиостанцията си и петдесет секунди по-късно в коридора вече имаше трима санитари. Точно на шейсетата секунда към тях се присъедини четвърти. Минута по-късно те вече бяха извадили кофи и метли от един килер, а след една минута кофите вече бяха пълни с вода и петимата ги разнасяха с такива физиономии, все едно се изправяха пред гигантска и непозната задача. Ричър ги остави да работят. Върна се в колата и потегли след Вон.
Караше бавно и я настигна след километър и половина. Тя се качи при него и той продължи, обратно през боровата горичка и хълмовете.
— Благодаря ти, че дойде — каза тя.
— Няма защо — отвърна той.
— Знаеш ли защо исках да дойдеш?
— Да.
— Кажи ми защо.
— Защото искаше някой да разбере защо живееш по този начин.
— И?
— И защото искаше някой да разбере защо имаш право да направиш това, което ще направиш.
— Което е?
— Което зависи изцяло от теб. Ще те подкрепя, независимо какво ще направиш.
— Преди те излъгах — каза тя.
— Знам — отвърна Ричър.
— Така ли?
Той кимна, без да откъсва очи от пътя.
— Ти знаеше за военния договор на Търман. И за базата на военната полиция. От Пентагона са ви разказали всичко за тях, както и на полицейското управление в Халфуей. Логично е. На бас, че имаш номера на военната полиция в служебния телефонен указател, в онова чекмедже — на буквата „В“.
— Точно така.
— Но ти не искаше да ми кажеш, което означава, че там правят нещо повече от това да рециклират обикновени военни боклуци.
— Така ли?
Ричър поклати глава.
— Не. Рециклират военни машини, унищожени в Ирак. Ето защо идват камиони с номера от Ню Джързи. Там има военни пристанища. Защо да минават през още два щата, Пенсилвания и Индиана, за да дойдат чак тук? И защо транспортират метални отпадъци в затворени контейнери? Защото комбинатът на Търман е специализирана военна операция. Засекретена по средата на нищото.
— Съжалявам.
— Недей. Разбирам те. Не си искала да говориш. Дори не си искала да мислиш за проблема. Затова се опита да ме спреш, когато исках да отида там. Каза ми да го преглътна и да продължа. Каза ми, че няма нищо интересно за гледане.
— Там има взривени хъмвита — каза тя. — За мен са като паметници. Като храмове. На хората, които са загинали в тях. Или почти са загинали в тях.
Вон помълча и добави:
— Или е било по-добре да загинат в тях.
Те продължиха на североизток през полегатите склонове, докато се върнаха на междущатската магистрала 1–70 и широкия завой обратно към границата на щата Канзас.
— И все пак нищо не обяснява защо Търман пази всичко в тайна — каза Ричър.
— Може би го прави от уважение — предположи Вон. Може би той също ги възприема като паметници.
— Служил ли е в армията?
— Не, не мисля.
— Загубил ли е някой роднина?
— Не мисля.
— Има ли някой от Диспеър, който служи в армията?
— Не съм чувала.
— Значи най-вероятно не е от уважение. Пък и то не обяснява присъствието на военната полиция. Какво може да се открадне? По същество хъмвитата са големи бронирани коли. Бронята е най-обикновена стомана, когато изобщо я слагат. Картечниците М–60, които им монтират, изобщо не издържат на експлозия.
Вон не отговори.
— Освен това не обяснява и самолета — добави Ричър.
Вон замълча.
— И нищо не обяснява тези млади мъже, които участват в историята — каза той.
— Значи ще останеш?
Ричър кимна, без да я поглежда.
— За известно време — отвърна той. — Мисля, че нещо ще се случи. Тази тълпа ме впечатли. Щяха ли да бъдат толкова запалени, ако бяха в началото на нещо? Или в средата на нещо? Не мисля. Мисля, че са толкова запалени, защото наближава краят на нещо.
52
Ричър кара по целия път до Хоуп. Вон седеше мълчаливо на мястото си. Заобиколиха Диспеър и се върнаха от изток, по дългия път — по същото шосе, по което беше минал човекът с онзи гранд маркиз в самото начало. Пристигнаха в пет следобед. Слънцето беше ниско в небето. Ричър отби от улица „Първа“ и продължи към улица „Трета“, където беше мотелът. Спря пред рецепцията. Вон го погледна въпросително и той обясни:
— Нещо, което трябваше да направя преди много време.
Двамата влязоха заедно. На рецепцията беше любопитната жена. На стената зад нея се виждаше, че липсват три ключа от стаите. Стаята на Ричър, номер дванайсет, стаята на Мария, номер осем, и още един ключ от стаята на жената с големия размер бельо — стая четири.
— Разкажи ми за гостенката в стая номер четири — каза Ричър.
Жената го погледна и замълча за малко, все едно си събираше мислите, за да състави възможно най- точна и кратка биография. Все едно се канеше да свидетелства в съда.
— Тя е от щата Калифорния — отвърна жената. — Тук е от пет дни. Плати в брой за една седмица.
— Нещо друго? — попита Ричър.
— Пълна е — отвърна жената.
— Възраст?
— Млада. Може би на двайсет и пет или двайсет и шест.
