— Здравей.
62
Вон беше облечена със същите черни дрехи, които носеше предишната вечер. Изглеждаше спокойна, неподвижна и самоуверена. И малко дистанцирана. Сякаш мислеше за нещо друго.
— Притеснявах се за теб — каза Ричър.
— Така ли? — попита Вон.
— Два пъти се опитах да ти се обадя. Тук и в колата. Къде беше?
— Къде ли не. По-добре влез.
Вон го поведе по коридора към кухнята. Всичко изглеждаше точно както преди. Чисто, подредено, с три стола на масата. На кухненския плот имаше чаша вода, а кафе-машината беше заредена.
Извинявай, че не можах да се върна веднага.
— Не се извинявай.
— Какво става? — попита Ричър.
— Искаш ли кафе?
— След като ми кажеш какво става.
— Нищо не става.
— Да бе — каза Ричър.
— Добре. Не трябваше да правим онова предишната вечер.
— Коя част от вечерта?
— Знаеш коя. Ти се възползва от мен. Започнах да се чувствам неудобно. И когато не се върна със самолета, си изключих телефона и радиостанцията, отидох с колата до Колорадо Спрингс и разказах всичко на Дейвид.
— Посред нощ?
Вон сви рамене.
— Пуснаха ме. Всъщност бяха много мили. Държаха се много добре с мен.
— И какво каза Дейвид?
— Това е жестоко — каза Вон.
Ричър поклати глава.
— Не е жестоко. Най-обикновен въпрос.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Дейвид вече не съществува. Не и такъв, какъвто го познаваш. Не и в общоприетия смисъл на думата. Ето защо ти трябва да направиш избор. Този избор не е нов. От Гражданската война насам се случват такива неща. Вече повече от сто години е имало десетки хиляди мъже като Дейвид. Значи е имало десетки хиляди жени в твоето положение.
— И какво?
— И те всички са направили своя избор.
— Дейвид все още съществува.
— В спомените ти. Но не и в света.
— Той не е мъртъв.
— Но не е и жив.
Вон не отговори. Вместо това се обърна, извади от шкафа една чаша от фин порцелан и я напълни с кафе от машината. Подаде чашата на Ричър и попита:
— Какво имаше в кашона на Търман?
— Видяла си кашона?
— Прескочих стената десет секунди след теб. Не можех да чакам в колата.
— Не съм те видял.
— Това беше планът. Но аз те видях. Видях всичко. Чух какво ти каза: „Ела с мен тази вечер.“ Сигурно те е зарязал някъде, нали?
Ричър кимна.
— Форд Шоу, щата Оклахома. Военна база.
— И ти се хвана?
— Естествено.
— Значи не си толкова умен, колкото си мислиш.
— Никога не съм твърдял, че съм умен.
— Какво имаше в кашона? — попита Вон.
— Един буркан.
— А какво имаше в буркана?
— Сажди — отвърна Ричър. — Изгорели хора. Изстъргват ги от метала.
Вон седна до масата.
— Това е ужасно — каза тя.
— Още по-зле — каза Ричър. — Сложно е.
— Как така?
Ричър седна срещу нея.
— Успокой се — каза той. — В комбината няма разбити хъмвита. Тях ги карат някъде другаде.
— Откъде знаеш?
— Хъмвитата не горят по този начин. Най-често се отварят от взрива, а хората се изсипват навън.
Вон кимна.
— Дейвид не беше изгорен.
— Така горят само танковете — продължи Ричър. — От горящ танк няма как да избягаш. От хората остават само сажди.
— Разбирам.
Ричър замълча.
— Но защо да е сложно? — настоя Вон.
— Това е само първото от серия заключения. Получава се нещо като логическа верижна реакция. Значи използваме и танкове там. Предполагам, че не е голяма изненада. Но и губим танкове, което вече е голяма изненада. Винаги сме очаквали да изгубим тежки машини, ако се сражаваме със съветската армия. Но със сигурност не сме очаквали подобно нещо, когато се сражаваме срещу някакви терористи с импровизирани взривни устройства. Значи за по-малко от четири години са се научили как да правят насочени взривни устройства, които са достатъчно мощни, за да изкарват от строя танкове на американската армия. Този факт никак не помага за рекламата на САЩ. Наистина се радвам, че Студената война свърши. Червената армия щеше да се пръсне от смях. Нищо чудно, че от Пентагона транспортират изгорелите машини в запечатани контейнери на тайно място.
Вон стана, отиде до кухненския плот и взе чашата с вода. Изля водата в мивката и я напълни от бутилката в хладилника. После отпи от нея.
— Тази сутрин ми се обадиха — каза тя. — От щатската лаборатория. В пробата от течащата вода, която им занесохме, има почти пет части ТХЕ на един милиард части вода. Това е точно на ръба, но ще стане много по-зле, ако Търман продължава да използва същите количества от съединението, както в момента.
— Може и да спре — каза Ричър.
— Защо?
— Това е последното заключение в логическата верига. Но още не сме стигнали дотам. И то е само предположение.
— Добре, какво е второто заключение от веригата?
— Какво прави Търман с разбитите танкове?
— Рециклира стоманата от тях.
— Защо от Пентагона изпращат военна полиция, за да охранява рециклирана стомана?
— Не знам.
