свещеник на вратата, за рентгеновите снимки и за мръсните болници, и за безкрайното съскане на респиратора.
Двамата поеха по улицата — не отиваха никъде, просто искаха да се движат. Небето беше посивяло от ниските облаци и във въздуха се усещаше миризмата на дъжд. Вон избърса лицето си в ризата на Ричър и оправи косата си с ръце. Примигна силно няколко пъти, преглътна и си пое дълбоко дъх. Накрая отново спряха пред полицейското управление и Ричър видя как очите й се плъзнаха по редицата от алуминиеви букви на тухлената фасада.
„Полицейско управление на Хоуп“.
— А защо Рафаел Рамирес не е успял да избяга? — попита тя.
— Рамирес е различен — отвърна Ричър.
66
Ричър се обърна към Вон.
— Едно обаждане от бюрото ти ще обясни всичко. Най-добре да отидем и да се обадим. И бездруго сме тук. Мария е чакала предостатъчно.
— Едно обаждане до кого? — попита Вон.
— До базата на военната полиция западно от Диспеър. Вие сте уведомени за тях, значи и те са уведомени за вас. Така че ще окажат съдействие.
— Какво да ги попитам?
— Накарай ги да ти изпратят по факса досието на Рамирес. Те ще попитат: „На кого?“ Ти ще им кажеш да не се правят на ударени, защото знаеш, че Мария току-що е била при тях, така че знаеш и кой е той. Нека да разберат, че знаем колко време е била Мария при тях — двайсет и един часа, предостатъчно да се сдобият с всички досиета на света.
— И какво ще открием?
— Моето предположение е, че преди две седмици Рамирес е бил в затвора.
Факсът в полицейското управление на Хоуп беше стар и квадратен, монтиран на специална количка. В началото сигурно е изглеждал ефикасен и елегантен, сега беше мръсен и износен от употреба. Но работеше както трябва. Единайсет минути след като Вон затвори телефона, машината оживя, започна да жужи, глътна една бяла страница и когато я изплю обратно, на нея имаше текст.
Не беше много. Досието съдържаше най-основните факти. Твърде слаб резултат за цели двайсет и един часа работа с бюрократичната машина. Но това се обясняваше от факта, че въпросите се задаваха от пехотата, а отговорите се даваха от морските пехотинци. Съгласуваността между отделните клонове на армията не беше от най-добрите.
Рафаел Рамирес беше редник от морската пехота. На осемнайсет години го бяха изпратили в Ирак. На деветнайсет го бяха изпратили за втори път. На двайсет беше дезертирал, защото му предстоеше трето изпращане в Ирак. Беше избягал, но пет дни по-късно го бяха арестували в Лос Анджелис и го бяха задържали, докато организират военен съд в Пенделтън.
Датата на ареста беше отпреди три седмици.
— Да отидем да намерим Мария — каза Ричър.
Намериха Мария в стаята в мотела. На леглото й имаше вдлъбнатина на мястото, където беше седяла, за да бъде на топло, да пести енергия, да убива времето, да оцелява. Мария им отвори неохотно, сякаш не се съмняваше, че всички новини ще бъдат лоши. По лицето на Ричър не се четеше нищо, което да промени това убеждение.
Двамата с Вон я изведоха навън и я сложиха да седне на пластмасовия шезлонг, под прозореца на банята. Ричър взе шезлонга от стая номер девет, а Вон — от стая номер седем. Донесоха ги на бетонната веранда и ги наредиха в тесен триъгълник.
— Рафаел е бил морски пехотинец — каза Ричър.
Мария кимна. Не каза нищо.
— Два пъти е бил в Ирак и не е искал да ходи трети път. Така че преди почти четири седмици е избягал. Тръгнал е към Лос Анджелис. Сигурно е имал приятели там. Обаждаше ли ти се?
Мария мълчеше.
— Няма страшно, Мария — каза Вон. — Никой не може да те обвини в нищо.
— Обаждаше се — отвърна Мария. — През повечето дни.
— Как беше той? — попита Ричър.
— Изплашен. Изплашен до смърт. Страхуваше се да дезертира, но се страхуваше и да се върне там.
— Какво е станало в Ирак?
— С него? Всъщност нищо. Но е видял много неща. Каза ми, че хората, на които трябва да помагаме, стрелят по нас, а ние стреляме по хората, на които трябва да помагаме. Всички избиват всички останали. По най-лошия начин. Това го побъркваше.
— Така че е избягал. И повечето дни се е обаждал.
Мария кимна. Ричър продължи:
— Но после изведнъж е спрял — за два-три дни. Нали така?
— Изгуби си мобилния телефон. Постоянно пътуваше. За по-сигурно. После си намери друг.
— Как звучеше по новия телефон?
— Все още беше изплашен. Много притеснен. Дори по-лошо отпреди.
— А после какво стана?
— Обади ми се, за да ми каже, че е намерил някакви хора. Или някакви хора са го намерили. Трябваше да го закарат в Канада. През някакъв град в Колорадо, който се казва Диспеър. Каза ми да дойда тук, в Хоуп, и да чакам да ми се обади. А после да отида при него в Канада.
— Обади ли ти се от Диспеър?
— Не.
— А ти защо отиде при военната полиция?
— За да ги попитам дали не са го намерили и арестували. Притеснявах се. Но ми казаха, че никога не са чували за него. Те са от сухопътната армия, а той е от морските пехотинци.
— И ти се върна тук, за да почакаш още малко?
Мария кимна.
— Не е станало точно така — каза Ричър. — В Лос Анджелис са го арестували. Морските пехотинци са го настигнали. Не си е изгубил телефона. Просто е бил в ареста за два-три дни.
— Той не ми каза така.
— Не са му разрешили.
— Значи пак е избягал?
Ричър поклати глава.
— Предполагам, че е сключил сделка с тях. Морските пехотинци са му предложили избор. Пет години затвор в Левънуърт — или да работи под прикритие за тях, за да разкрият организацията за дезертьори, която урежда бягството им от Калифорния чак до Канада. Имена, адреси, описания, техники, маршрути, всичко. Той се е съгласил, а те са го върнали в Лос Анджелис и са го пуснали. Точно затова не са реагирали от военната полиция. Разбрали са какво става и са им наредили да не ти казват нищо.
— Къде е Рафаел сега? Защо не ми се обажда?
— Баща ми беше морски пехотинец — каза Ричър. Морските пехотинци имат код на честта. Разказвал ли ти е Рафаел?
— За частта, за флота, за Бог и за родината — каза Мария.
Ричър кимна.
— Това са нещата, на които морските пехотинци трябва да бъдат верни. Подредени по приоритет. Най- важното нещо за Рафаел е неговата част. Неговият взвод. Няколко момчета като него.
— Не разбирам.
