специална оградена зона вътре в него. Това е предостатъчно за Пентагона. Не биха карали местните жители да играят заедно с тях. Защото се доверяват на стените, разстоянията и географията много повече, отколкото на хората.
— Може би самият Търман ги е накарал.
— Сигурен съм, че го е направил. Изобщо не се съмнявам, че е той. Но защо? От името на Пентагона или по някакви свои причини?
— Какви?
— Има само едно логично обяснение. Всъщност обяснението изобщо не е логично. Или е логично, но не е обяснение. Както и да е, военните полицаи ще решат въпроса само с една дума. Ако изобщо поискат да говорят с нас.
— Каква дума?
— „Да“ или „не“.
Вон подкара и те продължиха на запад по права линия, доколкото им позволяваше местността. На три километра западно от комбината стигнаха до шосето за камиони, минаха по банкета и се качиха на асфалта. Вон влезе в платното си и натисна газта. Две минути по-късно вече различаваха базата на военната полиция в далечината. Една минута по-късно бяха пред портала.
В кабината на охраната имаше четирима души — обичайното разпределение за деня. Според Ричър четирима души за охрана бяха прекалено много, което подсказваше, че базата се командва от лейтенант, а не от сержант. Ако ги командваше сержант, щеше да остави двама души в кабината и да прати другите двама да си почиват с останалите или да патрулират с кола — в зависимост от нивото на заплаха. Но офицерите трябваше да се подписват на разходни ордери за гориво, заради което патрулирането с хъмви отпадаше, а и не обичаха хората да стоят без работа, така че в кабината имаше прекалено много дежурни. От друга страна, Ричър не очакваше редниците да се оплакват от това. Или от каквото и да е. Все пак преди бяха служили в Ирак, а сега бяха тук. Единственият въпрос, който си задаваше Ричър, е дали и командващият им офицер е бил в Ирак заедно с тях. Ако беше ходил с тях, можеше да се разберат с него. Ако не беше, можеше да се окаже невъзможен задник.
Вон бързо подмина базата, направи обратен завой, върна се и паркира както трябва — плътно на банкета и близо до портала, но не толкова близо, че да спира движението. Все едно паркираше пред пожарна. С подчертано уважение. Не искаше да сбърка нито една стъпка в танца, който им предстоеше да изиграят.
От кабината на охраната веднага излязоха двама души. Бяха същите двама, които Ричър беше видял предишния път. Морган, ефрейторът с очилата и бръчките от слънцето, и неговият мълчалив другар, редник. Ричър се измъкна от пикапа, като през цялото време показваше ръцете си. Вон направи същото от нейната страна. Тя се представи по име и по длъжност — като офицер от полицейското управление в Хоуп. Морган й отдаде чест и по начина, по който го направи, Ричър разбра, че военните полицаи бяха проверили номера на колата й още първия път, въпреки всичките му усилия, бяха разбрали какъв е бил нейният съпруг и какъв е сега.
Това ще помогне, помисли си той.
Морган се обърна към него.
— А вие, сър? — каза той.
— Аз също съм бил военен полицай — обясни Ричър. Преди около един милион години работех същото като вашия лейтенант.
— В кое поделение, сър?
— Сто и десето.
— Рок Крийк, щата Вирджиния — каза Морган.
Беше твърдение, а не въпрос.
— Ходил съм няколко пъти, колкото да ми сритат задника — отвърна Ричър. — През останалото време бях на път.
— Къде?
— Навсякъде, където си ходил ти, и на още сто места.
— Това е интересно, сър, но ще се наложи да ви помоля да преместите колата си.
— Свободно, ефрейтор. Ще я преместим веднага след като говорим с вашия лейтенант.
— По какъв въпрос, сър?
— Това ще си остане между нас и него — отвърна Ричър.
— Не мога да го притеснявам по такъв повод, сър.
— Действай, ефрейтор — каза Ричър. — И аз съм чел наръчника. Хайде да пропуснем няколко страници и да стигнем до мястото, където вече си решил, че е важно.
— За изчезналия редник от морската пехота ли става въпрос?
— Става въпрос за нещо много по-интересно.
— Предпочитам да знам повече подробности, сър.
— Сигурно предпочиташ и да имаш един милион долара и среща с мис Америка — каза Ричър. — Но какви шансове имаш, ефрейтор?
Пет минути по-късно Ричър и Вон бяха в базата, влязоха в една от шестте зелени метални сгради и се озоваха лице в лице с един лейтенант, който се казваше Конър. Беше дребен и жилав. Изглеждаше на около двайсет и шест години. И беше ходил в Ирак. Нямаше никакво съмнение. Униформата му беше износена и избеляла от слънцето и пясъка, а скулите му бяха изгорели. Изглеждаше способен и най-вероятно наистина беше такъв. Все пак беше жив и не беше разжалван. Всъщност вероятно щяха да го направят капитан, но все още се бавеха с документацията. Сигурно имаше и медали.
— Това е официално посещение от полицейското управление в Хоуп, така ли? — попита той.
— Да — отвърна Вон.
— И двамата ли сте полицаи?
— Мистър Ричър е цивилен консултант — обясни тя.
— Какво мога да направя за вас?
— Нека да говорим направо — предложи Ричър. — Ние знаем, че в комбината на Търман се преработва обеднен уран.
— Това малко ме притеснява — каза Конър.
— Нас също — отвърна Ричър. — Според законите за националната сигурност трябва да разполагаме със списък на всички потенциално опасни химически замърсители в радиус от трийсет километра.
Ричър го каза с такъв тон, все едно наистина беше вярно, а може и да беше. Със законите за националната сигурност всичко беше възможно.
— Трябваше да ни кажете — настоя той.
— От комбината до града има повече от трийсет километра.
— До центъра на града са точно трийсет — каза Ричър. А до покрайнините — само двайсет.
— Става дума за секретна информация — каза Конър. Не може да се запише в никакъв списък.
Ричър кимна.
— Разбираме. Но трябваше да ни информирате, неофициално.
— На мен ми изглежда, че сте достатъчно информирани.
— Да, но сега искаме да уточним някои подробности. След като вече знаем, сме по-предпазливи.
— Значи трябва да говорите с Министерството на отбраната.
— По-добре да не говорим с тях. Ще започнат да се питат как сме разбрали. И първото им предположение ще бъде, че твоите момчета са се разприказвали.
— Моите момчета не правят така.
— Аз ти вярвам. Но искаш ли да се обзаложиш, че и в Пентагона ще ти повярват?
— Какви подробности? — каза Конър.
— Смятам, че имаме право да знаем кога и как се транспортира обедненият уран и по какъв маршрут.
— Притеснявате се да не минава по главната улица на Хоуп ли?
