Ричър не можеше да си позволи да стреля напред. Вероятността да улучи някой жизненоважен уред в кабината беше прекалено голяма. Не можеше да си позволи и да остави някой от пистолетите и да се опита да освободи О’Донъл или Диксън, защото Паркър имаше свобода на действие — на по-малко от метър и половина разстояние от него. Не можеше и да елиминира Паркър с голи ръце, защото нямаше как да се придвижи напред. Нямаше къде да стъпи. О’Донъл и Диксън заемаха целия под.
Колкото до Ламейсън, той все още беше хванат от предпазния колан на седалката си. Пилотът също. Той трябваше само да започне да мята хеликоптера насам-натам в небето, докато всички отзад не паднат навън. Така щяха да жертват Паркър, но Ричър не вярваше, че това щеше да попречи на Ламейсън да спи спокойно.
Патова ситуация, ако разбираха какво става.
Победа, ако се възползваха от момента.
80
Не разбраха какво става и не се възползваха от момента.
Вместо това О’Донъл успя да надигне главата и краката си от пода и с мъка пропълзя на петнайсет сантиметра по-близо до Ричър, а Диксън се претърколи в другата посока, така че между тях се отвори безценно свободно пространство с ширина около трийсет сантиметра. Ричър с благодарност пристъпи в него и удари Паркър в стомаха с дулото на зигзауера, прогонвайки въздуха от дробовете му. Паркър се преви и инстинктивно отстъпи крачка назад, право в коридора, който бяха освободили О’Донъл и Диксън. Ричър се промуши край него като матадор, опря пета в задника му и го блъсна с всичка сила; Паркър се заклати на схванатите си крака, прекоси кабината и изпадна навън в нощта. Още преди писъкът му да утихне, Ричър вече беше сграбчил Ламейсън за гърлото в свивката на левия си лакът, зигзауерът сочеше право към пилота, а глокът беше притиснат в тила на Ламейсън.
После всичко стана по-лесно.
Пилотът бе застинал пред уредите. Хеликоптерът висеше на шумната си стационарна позиция. Перката ревеше над главите им, а цялата машина бавно се въртеше. Вратата остана широко отворена и приканваща. Ричър стегна лявата си ръка и издърпа Ламейсън нагоре на седалката, докато презрамките на предпазния му колан не се изпънаха. След това остави глока на пода и потърси бокса на О’Донъл в джоба си. Хвана го с пръсти като някакъв инструмент и хвърли поглед зад себе си. Протегна ръка, избута Диксън по очи и използва острите ръбове на бокса, за да разреже въжетата на китките й. Тя напрегна ръцете си и сизаловите нишки бавно се разкъсаха една по една. Ричър ясно усещаше всяка успешно срязана нишка. Ламейсън започна да се съпротивлява и Ричър стегна хватката си, с което успя да го задуши, но измести дулото на пистолета по-скоро зад пилота, отколкото в него. Но пилотът не се опита да се възползва. Всъщност изобщо не реагира. Продължаваше да седи с ръце на лоста за управление и крака на педалите, докато хеликоптерът бавно се въртеше на място.
Ричър продължи да реже въжетата като с трион, без да гледа. Мина една минута. Две минути. Диксън продължаваше да върти ръцете си, за да подлага нови и нови нишки под острите ръбове, и постоянно проверяваше докъде са стигнали. Ламейсън започна да се бори по-силно. Беше едър силен мъж с дебел врат и широки рамене. И беше изплашен. Но Ричър беше по-едър и по-силен от него, а освен това беше ядосан. Повече, отколкото Ламейсън беше изплашен. Ричър затегна хватката си. Ламейсън се бореше да се отскубне. Ричър обмисли дали да не направи пауза, за да го удари, но искаше да го остави в съзнание, за по-късно. Затова просто продължи да реже нишките, докато изведнъж скъса цял сноп наведнъж, ръцете на Диксън се освободиха и тя се изправи до седнало положение. Ричър й подаде бокса и глока си и премести зигзауера от лявата в дясната си ръка.
После всичко стана много по-лесно.
Диксън постъпи умно, като не обърна внимание на бокса, а вместо това се плъзна светкавично през кабината, претърси джобовете на Ламейсън и откри в тях портфейл, още един зигзауер и сгъваемия нож на О’Донъл. Две секунди по-късно краката й вече бяха свободни, а пет секунди по-късно беше свободен и О’Донъл. И двамата бяха вързани от часове, така че бяха схванати и ръцете им трепереха. Но пък не им предстояха много трудни задачи. Трябваше просто да неутрализират пилота. О’Донъл го сграбчи за яката с едната си ръка и натика дулото на зигзауера под брадичката му с другата. Нямаше начин да пропусне изстрел от упор, независимо колко силно му трепереха ръцете. Пилотът го осъзнаваше. И затова не предприе нищо. Ричър тикна своя пистолет в ухото на Ламейсън, наведе се в другата посока към пилота и попита:
— Височина?
Пилотът преглътна, преди да отговори:
— Хиляда метра.
— Нека се вдигнем малко по-високо — предложи Ричър. — Да пробваме как е на хиляда и петстотин.
81
Изкачването изведе хеликоптера от бавното му въртене, отворената врата се заклати и се затръшна. В кабината настъпи тишина. Или полутишина в сравнение с предишния шум. О’Донъл все така притискаше пистолета си към главата на пилота. Ричър все така държеше Ламейсън притиснат назад към седалката му. Ламейсън държеше предмишницата му с две ръце и я дърпаше безпомощно надолу. Сякаш бе изгубил желание да се бори. Все едно вече разбираше какво го очаква, но не можеше да повярва, че ще се случи наистина.
Той почувства как хеликоптерът прекратява изкачването и се изравнява. Чу как перката захапва въздуха и усети как шумът от турбините премина в равномерен настоятелен вой. Пилотът хвърли поглед към него и кимна.
— Още — каза Ричър. — Още сто метра.
Шумовете от двигателя и перката се промениха и хеликоптерът отново пое нагоре — бавно и прецизно. Завъртя се малко встрани и отново увисна неподвижно.
— Готово — съобщи пилотът.
— Какво има под нас в момента? — попита Ричър.
— Пясък.
Ричър се обърна към Диксън.
— Отвори вратата.
Ламейсън усети прилив на енергия. Започна да подскача и да се бори, въпреки че не можеше да се изправи.
— Недей, моля те, моля те.
Ричър стегна хватката си и попита:
— Молиха ли за живота си моите приятели?
Ламейсън само поклати глава.
— Не биха го направили за нищо на света — каза Ричър. — Прекалено горди са.
Диксън отстъпи назад и сграбчи предпазния колан от седалката на Ленъкс с лявата си ръка. Стисна го здраво и потърси ръчката за вратата с дясната. Беше по-дребна от Ленъкс, така че трябваше да се протегне повече. Успя да я достигне. Завъртя я, блъсна навън с разперени пръсти и вратата се отвори. Ричър се обърна към пилота:
— Направи пак онова завъртане.
Пилотът бавно завъртя хеликоптера по часовниковата стрелка и вратата се отвори докрай. В кабината нахлуха оглушителни шумове и студен нощен въздух. Планините изникнаха като черни силуети на хоризонта. Зад тях се виждаше мътното сияние на Лос Анджелис, на петдесет мили оттам — милиони ярки светлини, уловени под похлупака на гъст като супа въздух. После хеликоптерът се завъртя и тази гледка беше заменена с мрака на пустинята.
