Диксън седна на сгънатата седалка на Паркър. О’Донъл стисна по-здраво пилота за яката. Ричър завъртя Ламейсън назад и нагоре, притиснал предмишницата си към гърлото му. Издърпа го толкова, колкото позволяваше предпазният колан. Задържа го неподвижно. След това се протегна и отвори закопчалката на колана му с дулото на пистолета. Издърпа Ламейсън над ръба на седалката и го стовари на пода.
Ламейсън видя възможност за действие и не я пропусна. Отблъсна се до седнало положение и застърга с пети по мокета, опитвайки се да се изправи. Но Ричър беше готов за това. Беше по-подготвен отвсякога. Силно ритна Ламейсън в ребрата и замахна с лакът, така че го удари по ухото. Блъсна го на пода, притисна коляното си между ключиците му и заби дулото на пистолета в основата на тила му. Главата на Ламейсън беше вдигната — Ричър знаеше, че той гледа навън в бездната. Краката му барабаняха по мокета. Пищеше. Ричър го чуваше съвсем ясно, въпреки шума. Усещаше как гръдният му кош се повдига, когато си поемаше въздух.
Ламейсън немощно замахна да удари назад, но ударите му изобщо не достигнаха до целта. След това притисна длани в пода и се опита да отблъсне Ричър от себе си.
Имаше мъже, които можеха да го направят. Ричър го беше виждал с очите си. Но не и Ламейсън. Беше силен, но не чак толкова. Напрегна се за известно време, после се отпусна.
Ричър премести пистолета в лявата си ръка и хвана Ламейсън за врата с дясната, като с щипци. Ламейсън имаше дебел врат, но пък и Ричър имаше големи ръце. Притисна палеца и върха на средния си пръст във вдлъбнатините зад ушите му и стисна с всичка сила. Артериите на Ламейсън се смачкаха, мозъкът му остана без приток на кислород и той спря да пищи, а краката му спряха да барабанят. Ричър продължи да го притиска още цяла минута, после го обърна и го изправи до седнало положение, сякаш беше пиян.
Хвана го за колана и за яката.
Избута го по задник по пода, с краката напред.
Докара го до прага на вратата и го задържа там, притиснал ръцете му зад гърба. Хеликоптерът бавно се въртеше. Двигателите виеха, а перката басово пулсираше. Ричър усещаше пулсациите в гърдите си като ударите на собственото си сърце. Минаха няколко минути, през които свежият въздух продължи да нахлува в кабината, така че Ламейсън се свести достатъчно, за да осъзнае, че седи на ръба на вратата, а краката му висят навън, все едно бе седнал на висока стена.
На хиляда и шестстотин метра над пустинята.
Ричър си беше измислил реч за случая. Беше започнал да я съставя още в закусвалнята „Денис“ на Сънсет Булевард, докато четеше доклада от аутопсията на Франц. През следващите дни я беше усъвършенствал. Речта беше изпълнена с подходящи фрази за лоялност, отмъщение и искрена тъга за четиримата му загинали приятели. Но когато се стигна до този момент, той не каза много. Нямаше смисъл. Ламейсън нямаше да чуе нито дума. Беше полудял от страх, а и беше прекалено шумно. Същинска какофония. В крайна сметка Ричър просто се наведе напред, доближи устни до ухото на Ламейсън и каза:
— Допусна сериозна грешка. Хвана се с хора, с които не трябваше. И сега ще си платиш.
След това хвана ръцете на Ламейсън зад гърба му и го бутна. Ламейсън се плъзна на сантиметър напред и се наведе, за да се опита да намести седалището си на прага на вратата. Ричър отново го бутна. Ламейсън се сви и опря колене в гърдите си. Гледаше право надолу в мрака. Хиляда и шестстотин метра. Дори с кола трябваше една минута, за да се измине това разстояние.
Ричър отново го бутна. Ламейсън отпусна раменете си, за да убие инерцията.
Ричър опря петата си в гърба му.
Сви крак в коляното.
Пусна ръцете на Ламейсън.
И бързо и плавно изпъна крака си.
Ламейсън прелетя над ръба и изчезна в нощта.
Нямаше писък. И да имаше, шумът от перката го удави. О’Донъл побутна пилота и той спря хеликоптера, после го завъртя обратно, така че вратата се затвори от само себе си. В кабината настъпи тишина. Диксън силно прегърна Ричър. О’Донъл се обади:
— Ама изчака до последния възможен момент, а?
— Чудех се дали да не ги оставя да те изхвърлят, преди да спася Карла. Трудно решение. Отне ми известно време.
— Къде е Нили?
— Надявам се, че работи. Ракетите напуснаха онзи портал в щата Колорадо преди осем часа. И не знаем къде отиват.
82
Пилотът не можеше да им направи нищо, без самият той да се самоубие, така че го оставиха сам в кабината. Но преди това провериха нивото на горивото в резервоара. Щеше да стигне за много по-малко от един час полет. В хеликоптера нямаше покритие на мобилните телефони. Ричър нареди на пилота да се сниши и да лети на юг, докато намери сигнал. Диксън и О’Донъл изправиха облегалките на задните седалки и седнаха. Не си сложиха предпазните колани. Сигурно им е омръзнало да стоят вързани, помисли си Ричър. Той легна по гръб на пода, с широко разперени ръце и крака, все едно искаше да си направи снимка в снега. Беше уморен и обезсърчен. Ламейсън вече го нямаше, но на негово място не се беше върнал никой.
— Къде бихте откарали шестстотин и петдесет ракети „земя-въздух“?
— В Близкия изток — отвърна Диксън. — Ще ги изпратя по море. Електрониката от Лос Анджелис, а самите ракети — от Сиатъл.
Ричър вдигна глава от пода.
— Ламейсън каза, че заминават за Кашмир.
— Повярва ли му?
— И да, и не. Мисля, че беше решил да повярва на тази лъжа, за да успокои собствената си съвест. Може да е бил всякакъв, но беше гражданин на САЩ. Не е искал да осъзнае каква е истината.
— А тя е?
— Тероризъм, тук в Щатите. Няма какво друго да бъде. Очевидно е. Войната в Кашмир се води между правителства. А правителствата си имат механизми за купуване на оръжия. Не тичат насам-натам с куфарчета, пълни с ценни книжа, кодове за достъп до банкови сметки и диаманти.
— Това ли намерихте? — попита Диксън.
— Да, в Хайленд Парк. На обща стойност шейсет и пет милиона долара. Нили прибра всичко. Ще трябва да ни ги обърнеш в долари, Карла.
— Ако съм жива. Може да взривят самолета ми, докато се прибирам в Ню Йорк.
Ричър кимна.
— Ако не днес, утре или вдругиден.
— Как да ги намерим? Ако са карали с петдесет мили в час в продължение на осем часа, радиусът вече е четиристотин мили, което е кръг с площ от половин милион квадратни мили, или един милион двеста деветдесет и пет хиляди квадратни километра.
— Петстотин и две хиляди седемстотин и двайсет квадратни мили — поправи я Ричър, без да се замисля. — Ако приемем, че пресмяташ с числото „пи“ само до третия знак след десетичната запетая. Но това беше решението, което взехме. Можехме или да ги спрем, докато този кръг все още е малък, или да спасим вас.
— Благодаря — измърмори О’Донъл.
— Всъщност аз исках да спрем камиона. Нили настоя да ви спасим.
— И как ще го направим?
— Гледали ли сте някой наистина велик бейзболен играч, който иска да хване топката? Той никога не тича след нея. Просто изтичва до мястото, където ще падне топката. Като Мики Мантъл.
