се да кажа, че бих помогнал в процеса, но няма да ми дадат шанс. Никакъв. Защото най-напред с теб ще се заемат други хора. Аз ще съм толкова назад на опашката, че когато ми дойде редът, и актът ти за раждане ще е изчезнал безследно.
— Какви други хора?
Той не отговори.
— Властите?
Не отговори.
— Онези, федералните ли?
Той не отговори. Обърна се и тръгна към асансьорите. Излязох на тротоара на Седмо Авеню и телефонът на Леонид отново зазвъня в джоба ми.
35
Застанах на Седмо Авеню, с гръб към трафика, и натиснах копчето за свързване на телефона на Леонид. Чух мекия глас на Лайла Хот в ухото си.
— Ричър?
— Аз съм.
— Трябва спешно да те видя.
— За какво?
— Мисля, че майка ми е в опасност. Може би и аз самата.
— Каква опасност?
— Трима мъже са идвали на рецепцията и са задавали въпроси. Докато сме били навън. Мисля, че и стаите ни са били претърсвани.
— Какви трима мъже?
— Не знам. Ясно е, че не са се представили.
— Защо го казваш на мен?
— Защото са се интересували и за теб. Моля те, ела да поговорим.
— Сърдиш ли се за Леонид? — попитах.
— Не и при тези обстоятелства. Мисля, че е било злощастно съвпадение. Ела, моля те.
Не отговорих.
— Ще съм ти много благодарна за помощта — добави тя.
Говореше учтиво, умолително, малко стеснително, дори срамежливо. Като просител. Независимо от това обаче нещо друго в гласа й ме накара да си дам сметка, че на толкова красива жена мъж сигурно бе отказвал за последен път преди десетилетие. Имаше и някаква едва доловима заповедна нотка, като че ли всичко вече бе договорено, като че ли искаше, защото знаеше, че ще го получи.
— Ще бъде във фоайето на хотела ти след петнайсет минути.
Мислех, че като избегна хотелската й стая, ще проявя достатъчна предпазливост срещу евентуални усложнения. После затворих и се запътих право към такситата пред „Шератън“.
Фоайето на „Четири сезона“ беше разделено на няколко отделни пространства на две отделни нива. Открих Лайла Хот и майка й на една маса в ъгъла, ограден с дървени прегради, който денем би могъл да служи за чайна, а през нощта би могъл да е бар. Бяха сами. Леонид го нямаше. Огледах се наоколо и не видях човек, за когото да си струва да се безпокоя. Никакви мъже с необичаен вид и с костюми на средна цена, никакви типове, преструващи се, че четат сутрешния вестник. Никакво видимо наблюдение. При това положение се настаних на стол до Лайла, срещу майка й. Лайла беше с черна пола и бяла блуза. Като сервитьорка, само че платът, кройката и елегантността не бяха по джоба на сервитьорките. Очите й бяха като два светли лъча в мрака, сини като тропическо море. Светлана беше с друг безформен пеньоар, този път кафяв. Очите й гледаха безизразно. Кимна неразбиращо, когато седнах. Лайла протегна ръка и се ръкува с мен съвсем официално. Контрастът между двете жени беше огромен във всяко отношение. Възраст и външен вид — да, но също така и енергия, жизненост, възпитание, характер.
Настаних се и Лайла веднага заговори по същество.
— Донесе ли компютърната памет?
— Не — отвърнах, макар че тя беше в джоба ми заедно с четката за зъби и телефонът на Леонид.
— Къде е?
— Другаде.
— На сигурно място ли е?
— Напълно.
— Защо дойдоха тук тези мъже? — попита тя.
— Защото ровиш в неща, които все още са секретни — отговорих аз.
— Но служителят от управление „Човешки ресурси“ беше ентусиазиран.
— Защото си го излъгала.
— Моля?
— Казала си му, че става въпрос за Берлин. Това не е истина. През 1983-та в Берлин не беше празник, но пък и положението беше стабилно. Град, замръзнал във времето, емблема на Студената война. Може да е имало спречквания между ЦРУ, КГБ, британците и Щази, но американската армия не се е намесвала в истинския смисъл на думата. За нашите момчета това си беше туристическа дестинация. Вземаш влака, за да видиш Стената. Страхотни барове, страхотни проститутки. Оттам са минали може би десет хиляди души с името Джон, но те не са правили друго, освен да харчат пари и да се заразяват с трипер. Във всеки случай не са участвали в сражения и не са получавали медали. Следователно, да се проследи един от тях е почти невъзможно. Може би от „Човешки ресурси“ са били готови да отделят малко време, в случай че въпреки всичко се получи някакъв резултат. От самото начало обаче задачата е била нелепа. Не е било възможно Сюзан Марк да се добере до положителен резултат. Не е възможно да е открила нещо, заради което да си е струвало да пътувате дотук. Просто не е възможно.
— Защо тогава сме дошли според теб?
— Защото с онези първи телефонни разговори си я накарала да омекне, сприятелили сте се, а когато си решила, че е дошъл подходящият момент, си й казала какво всъщност искаш. И как точно да го открие. Не е свързано с Берлин. Нещо съвсем друго е.
Човек, който не е нащрек и няма какво да крие, би реагирал мигновено и открито. Може би с възмущение, може би с обида. Блъфиращият аматьор би разиграл всичко това шумно и напористо. Лайла Хот не направи нищо в първия момент. После в очите й се появи реакцията — подобна на онази на Джон Сансъм в стаята му в хотел „О’Хенри“. Обмисляне, прегрупиране, реорганизиране, само за някакви си една- две секунди.
— Сложно е за обясняване — поклати глава тя.
Не казах нищо.
— Но е съвсем невинно — добави тя.
— Кажи го на Сюзан Марк.
Тя наклони глава. Жестът, който бях виждал и преди. Учтивост, деликатност, леко разкаяние.
— Помолих Сюзан за помощ — обясни тя. — Съгласи се с готовност. Ясно е, че действията й са й създали проблеми с други хора. Тук си прав. Предполагам, че аз съм косвената причина за неприятностите й. Но не и пряката причина. Наистина, съжалявам за случилото се. Ужасно много. Повярвай ми, ако знаех, че ще стане така, щях да откажа на майка ми.
Светлана Хот кимна и се усмихна.
— Кои са тези „други хора“? — попитах.
— От правителството, предполагам — отговори Лайла Хот. — Вашето правителство.
— Защо? Какво всъщност искаше майка ти?
Лайла заяви, че първо трябва да ми разкаже предисторията.
