Утре ме няма

— Повече или по-малко.

— Защо?

— Откъде да знам?

— Къде и кога?

— Докато приближавахме спирката.

Онзи обработи информацията. Самоубийство с револвер. За метрото отговаря нюйоркската полиция. Зоната за намаляване на скоростта между Четирийсет и първа и Четирийсет и втора улица бе район на Четиринайсето управление. Негов случай. Няма съмнение. Ченгето кимна и каза:

— Добре, моля всички да слезете от влака и да изчакате на перона. Ще са ни нужни имената, адресите и показанията ви.

После той включи микрофона на ревера си и се разнесе пращенето на радиостанция. Започна да изрежда някакви числа и кодове. Реших, че вика медиците и линейката. После щеше да дойде ред на служителите от транспорта, които щяха да откачат вагона, да го почистят и да възстановят движението на влаковете. Не е трудно, помислих си. Има много време до сутрешния час пик.

Слязохме на перона сред нарастващата тълпа. Ченгета от транспортната полиция, обикновени ченгета, работници от метрото, хора от гарата. След още пет минути екип медици свалиха по стълбите носилка. Минаха през бариерата и се качиха във влака. Не видях какво се случи после, защото полицаите се смесиха с тълпата, за да търсят свидетели, които можеха да дадат показания. Едрият сержант дойде при мен. Бях отговорил на въпросите му във вагона и затова бях пръв на опашката. Заведе ме навътре в гарата, в някаква гореща стаичка с под от бели плочи, която, изглежда, беше помещение на транспортната полиция. Сложи ме да седна на дървен стол и ме попита за името ми.

— Джак Ричър — казах му.

Записа го и замълча. Стоеше на прага до вратата и ме наблюдаваше. Чакаше. Предположих, че чака разследващия полицай.

7

Полицаят, който дойде, беше жена. Дойде сама. Беше с панталон и сива риза с къси ръкави. Може би от коприна, а може би от изкуствена материя. Във всеки случай блестеше. Не беше пъхната в панталона и реших, че под нея се крие пистолетът, белезниците или каквото друго носеше. Под ризата се очертаваше слабо и дребно тяло, а над нея — малко овално лице и изопната назад черна коса. Никакви бижута. Дори нямаше и брачна халка. Беше над трийсет. Може би на четирийсет. Привлекателна жена. Харесах я веднага. Изглеждаше дружелюбна и спокойна. Показа ми полицейската си значка и ми подаде визитната си картичка. На картичката имаше телефони — служебен и мобилен. Имейл адрес на сървъра на нюйоркската полиция. Каза ми името си ясно и силно. Тереза Лий. Тереза. Не беше азиатка. Може би Лий идваше от предишен брак или от друго по-дълго и сложно име. Можеше дори да е потомка на генерал Робърт Лий.

Попита ме:

— Можеш ли да ми кажеш какво точно се случи?

Говореше меко, с повдигнати вежди и глас, изпълнен със загриженост и съчувствие, сякаш основната й грижа беше посттравматичния ми стрес. Можеш ли да ми кажеш? Можеш ли? Един вид, можеш ли да понесеш да го преживееш отново? Усмихнах се леко. В тази част на Манхатън броят на убийствата за година бе спаднал до едноцифрено число, така че дори да беше разследвала всичките сама, откакто бе постъпила на работа, пак бях виждал повече трупове от нея. И то в пъти повече. Жената във влака не беше най-приятната гледка, но беше и много, много далеч от най- неприятната. Разказах й точно какво се бе случило, още откакто се качих във вагона на Блийкър Стрийт. Обясних й за списъка от единайсет точки, собствените ми колебания, опита за разговор, оръжието, самоубийството.

Тереза Лий пожела да разговаряме за списъка.

— Имаме копие — каза тя. — Би трябвало да е секретно.

— Обикаля света от двайсет години — отговорих. — Всички имат копие. Едва ли е толкова секретно.

— Къде го видя?

— В Израел. Малко след като го написаха.

— Как така?

Разказах й трудовата си биография. Съкратеният вариант. Американската армия, тринайсет години военен полицай, елитната 110-а специална част, службата по целия свят, самостоятелните задачи, когато и където ме бяха изпращали. После рухването на Съветския съюз, дивидентите на мира, намаленият бюджет за отбрана, внезапното освобождаване.

— Офицерско звание?

— Последно — майор — казах.

— А сега?

— Пенсионирах се.

— Млад си за пенсиониране.

— Реших да му се порадвам, докато мога.

— И радваш ли се?

— Повече от всякога.

— Какво прави тази вечер? В Гринич Вилидж?

— Слушах музика — отговорих. — В блус клубовете на Блийкър Стрийт.

— А накъде се беше запътил с влака по линия номер шест?

— Смятах да си намеря стая някъде или да отида на автогарата и да взема автобус.

— Закъде?

— Закъдето и да е.

— Кратко посещение?

— Нещо такова.

— Къде живееш?

— Никъде. Годината ми преминава в кратки посещения, едно след друго.

— Къде е багажът ти?

— Нямам.

Повечето хора продължаваха с въпросите, но Тереза Лий не го направи. Вместо това очите й отново промениха изражението си и тя каза:

— Не ми харесва, че списъкът те е подвел. Мислех, че е сигурен.

Говореше като ченге на ченге, сякаш старата ми работа беше от значение за нея.

— Подведе ме само наполовина — отбелязах. — Все пак ми подсказа, че става дума за самоубиец.

— Така е — съгласи се тя. — Признаците не би трябвало да се различават. И все пак е било фалшив позитивен сигнал.

— По-добре, отколкото фалшив негативен сигнал.

— Предполагам — кимна тя.

— Знаем ли коя е? — попитах.

— Още не. Но ще разберем. Казаха ми, че са намерили портфейл и ключ. Вероятно ще се окажат достатъчни. Но защо е била облечена със зимно яке?

— Нямам никаква представа — отвърнах.

Млъкна, сякаш бе дълбоко разочарована.

— Тези неща не са статични, а се развиват — обясних аз. — Смятам, че към списъка за жените трябва да се добави дванайсета точка. Ако жена атентатор свали забрадката си, на лицето й ще има същата разлика в загара, както при мъжете с обръснати бради.

— Така е — кимна тя.

— Освен това четох в една книга, че онова с девствениците било лош превод. Думата е двусмислена. Споменава се в пасаж, изобилстващ с образи, свързани с храни. Мляко и мед. Вероятно думата означава