Утре ме няма

— Не.

— Взе ли нещо от нея, след като тя вече беше мъртва?

— Не.

— А някой друг?

— Не съм видял такова нещо.

— Видя ли нещо да пада от ръката й, от чантата й или от дрехите й?

— Не.

— Тя каза ли ти нещо?

— Нищо съществено.

— Тя говори ли с някой друг?

— Не.

Тогава агентът попита:

— Имаш ли нещо против да обърнеш джобовете си?

Свих рамене. Нямах какво да крия. Извадих съдържанието на джобовете си и го оставих на очуканата маса. Сгъната пачка банкноти, няколко монети. Старият ми паспорт. Дебитната ми карта. Сгъваемата ми четка за зъби. Картата, с която се бях качил на метрото. И визитката на Тереза Лий.

Мъжът разрови нещата ми с изопнат показалец и кимна на един от подчинените си, който дойде да ме опипа. Направи го полупрофесионално и не намери нищо. Поклати глава.

— Благодаря, мистър Ричър — каза главният.

После тримата излязоха също толкова бързо, колкото бяха и дошли. Бях малко изненадан, но и доста доволен. Прибрах нещата си от масата, изчаках онези да се махнат от коридора и излязох. Беше тихо. Видях Тереза Лий да не прави нищо зад едно бюро, а партньорът й Дохърти да води някакъв тип през помещението към кабинка в дъното. Мъжът изглеждаше изморен, среден на ръст, над четирийсет. Беше с измачкана сива тениска и червено долнище от анцуг. Беше излязъл от къщи, без да се среши. Сивата му коса стърчеше във всички посоки. Тереза Лий видя, че гледам, и каза:

— Член на семейството.

— На жената?

Лий кимна.

— В портфейла й намерихме адрес. Това е брат й. Колега, полицай в малко градче в Ню Джърси. Дойде веднага с колата си.

— Горкият човек.

— Наистина. Не поискахме от него да разпознае трупа официално. Прекалено обезобразена е.

— А сигурни ли сте, че е тя?

Лий отново кимна.

— Отпечатъците.

— Коя е?

— Нямам право да ти кажа.

— Приключих ли тук?

— Федералните приключиха ли с теб?

— Така изглежда.

— Тогава си върви. Приключил си.

Изкачих стъпалата и тя извика след мен:

— Не исках да кажа онова… Че ти си я накарал да прекрачи границата.

— Напротив — възразих. — И може би си права.

Излязох в сутрешния хлад, свих вляво по Трийсет и пета улица и тръгнах на изток. Приключил си. Не бях обаче. Там отпред, на ъгъла, чакаха други четирима, на които им се искаше да си поговорят с мен. Само че тези не бяха федерални агенти. Костюмите им изглеждаха прекалено скъпи.

10

Светът е една и съща джунгла навсякъде, но в Ню Йорк джунглата е в най-чистия си вид. Онова, което е полезно другаде, е жизненоважно в големия град. Ако видите четирима мъже да ви чакат на ъгъла, или си плюете на петите и хуквате в обратната посока без никакво колебание, или продължавате напред, без да забавяте или ускорявате темпото, без да променяте походката. Гледате напред с преднамерено неутрално изражение, оглеждате ги, после поглеждате встрани, сякаш им казвате: Само с това ли разполагате?

Истината е, че е по-умно да бягате. Най-хубавото сбиване е онова, в което не участвате. Никога обаче не съм твърдял, че съм умен. Упорит съм, а понякога и раздразнителен. Някои духват. Аз продължавам напред.

Костюмите до един бяха тъмносини и, изглежда, бяха купени от луксозен магазин. Мъжете се държаха професионално. Като офицери от запаса. Врели и кипели, горди с уменията си да решават проблеми. Определено бяха бивши военни или бивши полицаи, или и двете. Бяха от хората, които са се изкачили на по-горното стъпало на йерархичната стълбица, а после са кривнали встрани от правилата и разпоредбите. И които смятат и двете стъпки за еднакво ценни.

Разделиха се на две групи още докато бях на четири крачки от тях. Оставиха ми място да мина, ако искам, но първият отляво вдигна длани, сякаш потупа въздуха — нещо като двоен жест, който означава моля спри и не те заплашваме с нищо. Следващата крачка използвах, за да взема решение. Не можете да се оставите четирима да ви хванат в капан. Или спирате преди тях, или хуквате, за да ги подминете. На този етап все още имах време ДД решавам. Лесно бе да спра, лесно бе и да продължа. Ако се спуснеха към мен, докато все още се движеха, щяха да изпопадат като кегли. Тежа 120 килограма и се движа с шест километра в час.

След още две стъпки първият каза:

— Може ли да поговорим?

Спрях и попитах:

— За какво?

— Ти си свидетелят, нали?

— А вие кои сте?

В отговор мъжът разтвори сакото си, бавно и без никаква заплаха, и ми показа червена сатенена подплата и риза — нямаше кобур, пистолет или друго оръжие. Извади от левия си вътрешен джоб визитка. Протегна ръка и ми я подаде. Беше евтина. На първия ред пишеше: Сигурност и спокойствие. На втория пишеше: Охрана, разследвания, интервенции. На третия имаше телефонен номер с код 212. Манхатън.

— Копирните центрове „Кинко“ са чудесни — казах. — Някой ден ще си направя визитки, на които пише „Джон Смит, господар на света“.

— Визитката е истинска — заяви мъжът. — И ние сме легитимна фирма.

— За кого работите?

— Не можем да кажем.

— Тогава не мога да ви помогна.

— По-добре е да разговаряш с нас, а не с боса ни. Ние можем да удържим нещата в цивилизовани рамки.

— Сега вече ме изплаши.

— Един-два въпроса, това е всичко. Помогни ни. Работим почти до смърт, опитваме се да припечелим нещичко. Също като теб.

— Аз не работя до смърт. Живея за удоволствие.

— Погледни тогава надолу от висотата на положението си и прояви милост.

— Какви въпроси?

— Тя даде ли ти нещо?