— Коя?
— Знаеш коя. Взе ли нещо от нея?
— И? Кой е следващият въпрос?
— Тя каза ли нещо?
— Много неща. Не млъкна от Блийкър Стрийт до „Гранд Сентръл“.
— Какво каза?
— Не чух много.
— Информация?
— Не чух.
— Спомена ли имена?
— Възможно е.
— Спомена ли името Лайла Хот?
— Не съм чул такова нещо.
— Спомена ли Джон Сансъм?
Не отговорих.
— Какво?
— Чувал съм това име някъде — отговорих.
— От нея ли?
— Не.
— Даде ли ти нещо?
— Какво нещо?
— Каквото и да е.
— Кажи ми какво значение има.
— Босът ни иска да знае.
— Кажи му да дойде и да ме попита лично.
— По-добре говори с нас.
Усмихнах се и продължих нататък, през пролуката, която бяха оставили. Един от мъжете в края обаче направи крачка напред и се опита да ме спре. Блъснах го с рамо в гърдите и го отстраних от пътя си. Той обаче налетя пак и тогава спрях, финтирах ляв и десен, мушнах се зад него и го блъснах здраво, така че той политна напред. Отзад сакото му имаше една цепка в средата. Френска кройка. Английските костюми най- често са с две цепки отстрани, италианските нямат нищо. Наведох се, сграбчих двата края на цепката, дръпнах и разпрах сакото чак до врата му. После го бутнах и той политна вдясно. Сакото му висеше като парцал — отворено отпред, разпрано отзад като болничен халат.
После направих три бързи крачки и се обърнах. Щеше да е много по-стилно, ако просто бях продължил да крача бавно напред, но щеше да е и доста по-глупаво. Безгрижието е хубаво нещо, но да си подготвен е по-хубаво. Хванах четиримата в момент на истинска нерешителност. Искаше им се да дойдат и да ме ступат. Без никакво съмнение. Намираха се обаче на Западна трийсет и пета улица, призори. По това време буквално целият трафик по улицата се състои от ченгета. В крайна сметка само ме изгледаха лошо и си тръгнаха. Прекосиха платното в колона по един и на ъгъла тръгнаха в южна посока.
Не бях. Тъкмо се канех да обърна и да продължа, когато от полицейското управление изскочи мъж и хукна след мен. Измачкана тениска, червено долнище от анцуг, сива коса, стърчаща във всички посоки. Членът на семейството. Братът. Ченгето от малкото градче в Джърси. Настигна ме, стисна лакътя ми и каза, че ме е видял вътре и е решил, че аз съм свидетелят. След това ми каза, че сестра му не се е самоубила.
11
Заведох го в някакво кафене на Осмо Авеню. Преди много време от военната полиция ме бяха изпратили на еднодневен семинар във Форт Ръкър, за да ме научат на тактичност към близките на починалия. Понякога на военните полицаи се налага да съобщават лошите новини на роднините. Наричахме ги печални съобщения. Всички смятаха, че уменията ми в тази област са крайно недостатъчни. Най-често отивах при хората и им казвах направо. Мислех си, че естеството на съобщението го изисква. Ясно бе обаче, че съм се заблуждавал. Затова ме изпратиха и на семинара. Там научих полезни неща. Научих се да приемам емоциите сериозно. Най-вече научих, че кафенетата и баровете са подходящи места за съобщаване на лоши новини. На публично място вероятността от нервен срив намалява, а процесът на поръчване, чакане и консумиране дозира потока информация и я прави по-лесна за възприемане.
Седнахме в сепаре с огледало. Това също помага.
Можете да гледате отражението на другия. Лице в лице, но не съвсем. Заведението беше наполовина пълно. Ченгета от управлението, шофьори на таксита на път за гаража им в Уест Сайд. Поръчахме кафе. Щеше ми се да хапна нещо, но нямаше да поръчам, ако той не искаше. Не беше учтиво. Той каза, че не бил гладен. Седнах мълчаливо и зачаках. Оставете ги да заговорят първи, съветваха психолозите от Ръкър.
Мъжът се казваше Джейкъб Марк. Първоначално, когато дядо му бил жив, бил Маркакис, но тогава гръцкото име помагало само на собствениците на деликатесни магазини, но дядо му не бил в този бизнес, а в строителния. Това наложило промяната на името. Каза ми, че мога да го наричам Джейк. Аз пък му казах, че може да ме нарича Ричър. После обяви, че бил ченге. И аз обясних, че съм бил ченге, но при военните. Не бил женен и живеел сам. Аз обясних, че същото се отнася и за мен. Установявайте общото помежду си, съветваха инструкторите от семинара. Като изключим външния му вид, той изглеждаше порядъчен човек. Като при всяко ченге под видимите белези на умората се криеше нормален човек от предградията. Ако навремето го бяха посъветвали друго, можеше да стане учител по физика или зъболекар, или доставчик на авточасти. Беше прехвърлил четирийсет, доста посивял, но иначе беше младолик и без бръчки. Очите му бяха тъмни, големи и измъчени, но това беше временно. Преди няколко часа, когато си е лягал, вероятно е бил хубав мъж. Допадна ми веднага и съжалявах за случилото се с него.
Пое дъх и ми каза, че името на сестра му е Сюзан Марк. Преди време била Сюзан Молина, но се развела отдавна и си върнала моминското име. Сега живеела сама. Говореше за сестра си в сегашно време. Още му бе трудно да приеме истината.
— Не може да се е самоубила. Не е възможно — повтори той.
— Джейк, бях там — отговорих.
Сервитьорката донесе кафето и известно време мълчахме. Не бързах — давах му време да осъзнае действителността малко по-добре. Психолозите от семинара твърдяха категорично, че коефициентът на интелигентност на хората, току-що научили за загубата на свой близък, е колкото на лабрадор. Не се изразяваха деликатно, защото бяха военни, но пък се изразяваха точно, защото бяха психолози.
— Кажи ми тогава какво стана — подкани ме Джейк.
— Откъде си? — попитах го аз.
Той назова малко, отдалечено, но богато, безопасно и спокойно градче в северната част на Ню Джърси. Каза ми, че полицейското управление там било добре финансирано, добре оборудвано и ненатоварено с много работа. Попитах го дали в управлението имат копие от израелския списък. Обясни ми, че след срутването на кулите близнаци всички полицейски управления в страната били затрупани с всякакви инструкции и че всеки полицай бил задължен да научи наизуст всички точки от всички списъци.
— Сестра ти се държеше особено, Джейк — казах му. — Проявяваше всички признаци от списъка. Приличаше на атентатор самоубиец.
— Глупости — възрази той, както би трябвало да направи всеки добър брат.
— Очевидно не е била такава — продължих, — но и ти би си помислил същото. Щеше да си длъжен да си го помислиш, така си обучаван.
— Значи списъкът е повече за самоубийците, отколкото за атентаторите.
— Така изглежда.
— Тя не беше нещастна.
— Вероятно обаче е била.
Не отговори. Отпи малко кафе. Хора идваха и си отиваха. Плащаха сметки, оставяха бакшиши. По Осмо
