Авеню трафикът се засилваше.
— Разкажи ми за нея — обадих се аз.
— Какво оръжие е използвала? — попита той.
— Стар „Рюгер Спийд Сикс“.
— Револверът на баща ни. Тя го наследи.
— Къде живееше? Тук, в града?
Той поклати глава.
— Анандейл, Вирджиния.
— Ти знаеше ли, че е дошла тук?
Пак поклати глава.
— Защо може да е дошла?
— Не знам.
— Защо е била със зимно яке?
— Не знам.
— Дойдоха някакви федерални агенти и ме разпитваха — продължих аз. — После ме намериха някакви частни ченгета. Малко преди теб. Всички говореха за жена на име Лайла Хот. Чувал ли си някога за нея от сестра си?
— Не.
— А за Джон Сансъм?
— Той е конгресмен от Северна Каролина. Има амбицията да стане сенатор.
Кимнах. Спомних си бегло. Изборите наближаваха. Бях чел във вестниците и бях гледал репортажи по телевизията. Сансъм беше влязъл в политиката късно, но се бе издигнал бързо. Смятаха го за принципен и безкомпромисен. И амбициозен. Известно време се беше представял добре в бизнеса, а преди това и в армията. Говореше се за блестяща кариера в специалните части, но без никакви подробности. Кариерата в специалните части е добър претекст за подобно прикриване. Повечето от нещата, с които се занимават, са секретни или може да се твърди, че са секретни.
— Сестра ти споменавала ли е някога Сансъм?
— Не мисля — отговори той.
— Познавала ли го е?
— Не виждам как би могла.
— Какво работеше сестра ти?
Не поиска да ми каже.
12
Не беше нужно да ми казва. Вече знаех достатъчно, за да мога да отгатна. Отпечатъците й бяха в базата данни, а трима лъскави и червендалести бивши щабни офицери бяха пристигнали бързо, но си бяха тръгнали само след няколко минути. Това означаваше, че Сюзан Марк е била в отбраната, но не на висока позиция. И е живяла в Анандейл, щата Вирджиния. Югозападно от Арлингтън, доколкото си спомнях. Може би мястото се беше променило след последното ми посещение там, но вероятно все още беше прилично за живеене и много удобно за пътуване до най-голямата сграда с офиси в света. От единия до другия край на шосе 244.
— Работела е в Пентагона — отбелязах.
— Беше й забранено да говори за работата си — кимна Джейк.
Поклатих глава.
— Ако наистина е било тайна, щеше да ти каже, че работи в някой супермаркет.
Той не отговори.
— Някога имах кабинет в Пентагона — продължих аз. — Знам как стоят нещата там. Изпитай ме, ако искаш.
Той се поколеба за момент, после сви рамене и каза:
— Тя беше цивилен служител. Чиновник, но когато говореше за работата си, звучеше интересно. Работеше за отдел, наречен КГАСЩУЧР. Никога не ми е разказвала за него. Имам чувството, че е нещо секретно. Хората вече нямат право да говорят толкова много, особено след единайсети септември.
— Не е отдел — казах му. — А е човек. КГАСЩУЧР значи „Командващ генерал, армия на Съединените щати, управление «Човешки ресурси»“. Не е никак интересно. Това е отдел „Личен състав“. Документация и досиета.
Джейк не каза нищо. Помислих си, че съм го обидил, като съм се изказал пренебрежително за работата на сестра му. Може би не бях научил достатъчно на семинара в Ръкър. Може би е трябвало да внимавам повече по време на занятията. Мълчанието продължи и стана неловко.
— Разказвала ли ти е изобщо нещо за това? — попитах накрая.
— Не много. Може би не е имало кой знае какво за разказване.
Изрече го с някаква горчивина, като че ли бе хванал сестра си в лъжа.
— Хората обичат да украсяват нещата, Джейк — обясних му. — Човешко е. И най-често безобидно. Може би просто е искала да не пада по-долу от теб, след като си полицай.
— Не бяхме близки.
— Били сте от едно семейство все пак.
— Да, вярно.
— Тя обичаше ли работата си?
— Така изглеждаше. И сигурно е била подходяща за нея. Притежаваше уменията за работа с досиета. Страхотна памет, педантична, много организирана. И от компютри разбираше.
Отново настъпи мълчание. Пак се замислих за Анандейл. Приятно, но незабележително градче. Всъщност град спалня. Предвид сегашните обстоятелства обаче имаше само една съществена характеристика: беше много далеч от Ню Йорк.
— Какво? — попита Джейк.
— Нищо — отговорих. — Не е моя работа.
— И все пак, какво? — настоя.
— Мислех си.
— За какво?
— От колко време си ченге? — попитах го.
— От осемнайсет години.
— Виждал ли си много самоубийства в Ню Джърси?
— Едно-две на година може би.
— Някой успявал ли е да предвиди, че ще станат?
— Не. Обикновено идват като гръм от ясно небе.
— Както сега.
— Точно така.
— Но зад всяко самоубийство се крие причина.
— Винаги. Финансова, сексуална, някаква друга гадория, която изниква изненадващо.
— Значи и сестра ти трябва да е имала причина.
— Нямам представа каква.
Отново млъкнахме. След малко Джейк се обади:
— Кажи ми каква е. Искам да знам.
— Не мога.
— Бил си ченге. Вероятно виждаш нещо.
Кимнах.
— Предполагам, че седем от всеки десет самоубийства, които си виждал, са станали у дома, а при останалите три самоубийците са отивали на някое усамотено място и са се обесвали на градински
