стафиди. Едри, може би захаросани и сиропирани.
— Самоубиват се заради стафиди?
— Ще ми се да им видя лицата.
— Знаеш ли чужди езици?
— Знам английски — отговорих. — И френски. А и защо са й на жена атентатор девици? Много от свещените текстове са преведени неправилно. Особено когато се споменават девици. Дори и в Новия завет. Някои хора твърдят, че Мария била майка за пръв път и нищо повече. Авторите на оригиналните текстове биха се смели, ако можеха да разберат как сме изкривили нещата.
Тереза Лий не каза нищо по въпроса, а попита:
— Ти добре ли си?
Реших, че се интересува дали съм потресен. Дали не трябва да прибягна до услугите на психолог. Може би защото бе решила, че съм мълчалив човек, който се е разприказвал прекалено. Грешка.
— Добре съм — отвърнах.
Тя ме изгледа някак изненадано.
— Аз самата бих съжалила, че съм използвала подобен подход. Във влака… мисля, че ти си я тласнал да прекрачи границата. След още една-две спирки може би е щяла да преодолее онова, което я е измъчвало.
Мълчахме минута, после едрият сержант мушна глава през вратата и й кимна да излезе в коридора. Последва кратък разговор шепнешком, след който Лий се върна и поиска да отида с нея до Западна трийсет и пета улица. До полицейското управление.
— Защо? — попитах аз.
Тя се поколеба.
— Формалност — отговори. — Да запишем показанията ти, да приключим случая.
— Имам ли избор? — попитах.
— Не тръгвай в тази посока — предупреди ме тя. — Замесен е израелският списък. Можем да кажем, че става дума за националната сигурност. Ти си важен свидетел и ще те държим при нас, докато остарееш и умреш. По-добре да сътрудничиш като добър гражданин.
Свих рамене и я последвах през лабиринта на „Гранд Сентръл“ до Вандербилт Авеню, където беше паркирала колата си. Беше форд краун виктория, без обозначения, очукана и мръсна, но работеше добре. Стигнахме до Западна трийсет и пета улица невредими. Минахме през големия стар портал и тя ме поведе нагоре, към стая за разпити. Спря, изчака ме в коридора и ме пусна да вляза преди нея. Не ме последва — затвори вратата и я заключи отвън.
8
Тереза Лий се върна след около двайсет минути с папка за откриване на официално досие и още един полицай. Остави папката на масата и представи новодошлия като свой партньор. Каза, че името му е Дохърти.
Каза, че е дошла с куп въпроси, които е трябвало да ми зададе още в началото.
— Какви въпроси? — попитах.
Тя ми предложи кафе и тоалетна. Приех и двете. Дохърти ме отведе до края на коридора, а когато се върнахме, на масата до папката имаше три пластмасови чаши. Две кафета и един чай. Взех едното кафе и го опитах. Ставаше. Лий взе чая. Дохърти взе второто кафе и нареди:
— Хайде сега ни разкажи всичко отначало.
Направих го стегнато, изложих само основното, а Дохърти се учуди как така израелският списък е дал фалшив позитивен сигнал. Точно както се беше учудила Лий преди това. Отговорих му, както бях отговорил и на нея — че е по-добре от фалшив негативен сигнал и че от гледна точка на жената, независимо дали е искала да направи солово изпълнение, или да отнесе със себе си цяла тълпа, това е без значение и не би променило проявените от нея симптоми. В продължение на пет минути разговаряхме като колеги — трима разумни хора, обсъждащи интересен феномен.
После тонът се промени. Дохърти попита:
— Ти как се почувства?
— Кога? — попитах.
— Когато жената се застреля.
— Зарадвах се, че не уби мен.
— Ние разследваме убийства — обясни Дохърти. — Трябва да проверяваме всяка насилствена смърт. Разбираш го, нали? За всеки случай.
— Какъв може да е този всеки случай?
— Да има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.
— Няма. Тази жена се застреля.
— Ти го казваш.
— Никой не може да каже нещо друго, защото именно това се случи.
— Винаги има алтернативни сценарии — възрази Дохърти.
— Така ли?
— Може би
Тереза Лий ме погледна съчувствено.
— Не съм — заявих аз.
— Може пистолетът да е бил твой — настоя Дохърти.
— Не беше — казах. — Тежеше цял килограм. Аз не носех чанта.
— Ти си едър. Носиш широки панталони. С големи джобове.
Тереза Лий отново ме погледна съчувствено. Сякаш се извиняваше.
— Какво е това? — попитах. — Доброто ченге и тъпото ченге?
— Мислиш, че съм тъп, така ли? — попита Дохърти.
— Току-що го доказа. Ако съм я застрелял с магнум .357, щях да имам следи от барута чак до лакътя. Ти обаче стоя пред тоалетната, докато си миех ръцете. Това са глупости. Не ми взехте отпечатъци и не ми прочетохте правата. Само вдигате пушилка.
— Длъжни сме да се уверим.
— Какво каза патоанатомът?
— Още не знаем.
— Имаше свидетели.
Лий поклати глава.
— Безполезни са. Не са видели нищо.
— Трябва да са видели.
— Не са, защото гърбът ти им е пречел. Освен това не са гледали натам, били са полузаспали, а на всичкото отгоре не говорят английски добре. Не могат да помогнат с нищо. А и мисля, че искаха да изчезнат, преди да сме започнали да проверяваме зелените им карти.
— Ами другият тип? Беше пред мен, и то съвсем буден. Приличаше на американец, който говори английски.
— Какъв друг тип?
— Петият пътник. Памучни панталони, фланелка за голф.
Лий отвори папката. Поклати глава.
— Имало е само четирима пътници. Плюс жената.
9
Лий извади от папката лист хартия, обърна го и го плъзна до средата на масата. Беше написан на ръка списък на свидетелите. Четири имена — моето, на някой си Родригес, на Фрюлов и на Мбеле.
— Четирима пътници — повтори тя.
— Бях във вагона — възразих. — Мога да броя. Знам колко пътници бяхме.
