Утре ме няма

— Още на първото място, което погледнах. В хотел е. Платила е на нощния портиер и го е изплашила. Той отричаше да е там и й се е обадил веднага щом си тръгнах.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми се обади по-малко от минута след това. Обичам съвпаденията като всички хора, но това беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Защо ще се срещаш с горилите й?

— Спазарих се с нея. Казах й да дойде сама, но ще ме излъже и ще изпрати някои от биячите си. Ще ми е от полза, ако агентите ви ги хванат. Не ми се ще да избия всичките.

— Имаш съвест?

— Не. Имам само трийсет патрона. Което всъщност не е достатъчно. Трябва да ги пестя.

Девет пресечки по-нататък се озовах на Юниън Скуеър. Обиколих го веднъж и го прекосих по двата диагонала. Не видях нищо обезпокоително. Само дремещи сенки по скамейките. Един от нюйоркските хотели за нула долара. Седнах близо до статуята на Ганди и зачаках да изпълзят плъховете.

74

След двайсет минути от уговорените четирийсет видях как ченгетата на нюйоркската полиция започват да се събират. Добър ход. Дойдоха в очукани седани и конфискувани ванове с изподрана боя. Видях такси, което не работеше, да паркира пред кафене на Шестнайсета улица.

Видях двама да слизат от задната врата и да пресичат улицата. Преброих шестнайсет души, вероятно бях пропуснал още четирима или петима. Ако не знаех за какво е всичко, бих решил, че е приключил късен курс по бойни изкуства и участниците се разотиват. Всички бяха млади, едри и се движеха като атлети. Носеха големи спортни сакове. До един бяха облечени странно. Якета като моето и дори шуби, като че ли вече е ноември. За да скрият бронежилетките, казах си, а може би и служебните значки, които би трябвало да висят на верижки на вратовете им.

Никой от тях не ме огледа директно, но си личеше, че са ме видели и идентифицирали. Групираха се по двама-трима, после се скриха в тъмното и изчезнаха. Просто се сляха с околността. Някои насядаха по скамейките, други — пред входовете, а трети просто изчезнаха от погледа ми.

Добро изпълнение.

След трийсет минути от уговорените четирийсет бях оптимистично настроен.

След още пет минути вече не бях.

Защото се появиха федералните.

В западния край на Юниън Скуеър спряха още две коли. Черни „Краун Виктория“, чисти и излъскани. От тях слязоха осем души. Долових, че хората на полицията се раздвижиха. Сякаш се споглеждаха, взираха се в тъмното и се питаха: Какво правят тези тук?

С полицията нямах проблеми. С ФБР и Министерството на отбраната обаче имах.

Погледнах Ганди. Не ми каза нищо. Извадих телефона и натиснах зеления бутон, за да извикам номера на Тереза Лий. Беше последният набран номер. Тя се обади веднага.

— Федералните са тук — казах. — Как стана това?

— По дяволите! — изруга тя. — Или подслушват диспечера ни, или някой от нашите си търси по-добра работа.

— Кой има предимство тази вечер?

— Те. Винаги са те. Трябва веднага да изчезнеш оттам.

Прекъснах линията и прибрах апарата в джоба си. Осемте федерални изчезнаха в сенките. Площадът утихна. Една от буквите на светеща реклама вдясно от мен беше повредена. Палеше се и гаснеше на странни интервали. Чух плъховете в тора за цветя зад мен.

Чаках. Две минути. Три.

В трийсет и деветата минута от четирийсетте долових движение далеч вдясно. Стъпки, раздвижване на въздуха, петна в тъмнината. Видях движещи се фигури на слабата светлина.

Седем мъже.

Добра новина. Колкото повече сега, толкова по-малко по-късно.

Освен това се чувствах поласкан. Лайла рискуваше повече от половината си хора явно защото смяташе, че няма да им е лесно да се справят с мен.

И седмината бяха дребни, стегнати и предпазливи. Бяха облечени като мен, в тъмни дрехи, достатъчно големи, за да може под тях да скрият оръжието си. Но нямаше да ме застрелят. Желанието на Лайла да получи информация беше като броня. Видяха ме и спряха на трийсетина метра.

Стоях неподвижно.

На теория това би трябвало да е лесната част. Те се приближават до мен, полицията се намесва, а аз се отдалечавам, за да довърша започнатото.

Само че без федералните. В най-добрия случай щяха да искат да хванат всички нас. В най-лошия щяха да искат повече да хванат мен, отколкото останалите. Знаех къде е флаш паметта. Хората на Лайла не знаеха.

Останах на мястото си.

На трийсетина метра седемте мъже се разделиха. Двама останаха на място, малко вдясно от мен. Други двама се отклониха вляво и застанаха от другата ми страна. Трима продължиха напред, за да ме заобиколят и да застанат зад мен.

Станах. Двамата вдясно тръгнаха напред. Двамата вляво още не бяха заели позиция. Тримата зад мен бяха извън полезрението ми. Предположих, че ченгетата вече са на крак. Вероятно и федералните бяха готови да се намесят.

Побягнах.

Право напред към входа на метрото на пет метра пред мен. Надолу по стълбите. Чух тропане на крака зад гърба си. Силно ехо. Много хора. Може би към четирийсет души се впуснаха в бясна гонка.

Влязох в коридор, облицован с плочки, и се озовах в подземното фоайе. Този път нямаше цигулар. Само застоял въздух, боклуци и един старец, който буташе проскубана метла, широка може би метър. Изтичах покрай него, спрях, подхлъзнах се с новите подметки, смених посоката и се насочих към влака за Горен Манхатън. Прескочих бариерата, после хукнах по перона до края му.

Спрях.

И се обърнах.

Три различни групи тичаха след мен. Първи бяха седмината на Лайла Хот. Тичаха към мен. Видяха, че няма накъде да бягам. Спряха. По физиономиите им прочетох вълче задоволство. Видях и неизбежното им заключение — твърде хубаво е, за да е истина. Някои аксиоми са ясни на всички езици. Обърнаха се рязко и видяха ченгетата от нюйоркската полиция, които тичаха след тях.

А зад тях бяха четирима от осемте федерални агенти.

На перона нямаше никой друг. Никакви цивилни. На отсрещния перон на една пейка седеше един- единствен мъж. Млад. Може би пиян. Може би по-лошо. Гледаше напред към неочакваната суматоха. Беше четири без десет сутринта. Мъжът изглеждаше замаян. Като че ли не можеше да схване какво точно вижда.

Приличаше на война между банди. Всъщност обаче се разигра светкавичен и ефективен арест. Ченгетата не престанаха да тичат нито за миг. Връхлетяха върху седмината с викове, насочени оръжия и високо вдигнати полицейски значки и благодарение на физическата си сила и численото си превъзходство просто ги смазаха без абсолютно никаква съпротива. Събориха ги на земята по очи, закопчаха китките им с белезници зад гърба и ги изкараха навън. Без паузи. Без бавене. Без четене на права. Максимално бързо и максимално брутално. Буквално след няколко секунди вече ги нямаше. Кънтенето утихна. Гарата се успокои. Онзи отсреща продължаваше да гледа, но изведнъж пред очите му нямаше нищо, освен празен перон, аз в единия край и четиримата федерални агенти на десет метра от мен. Помежду ни нямаше нищо. Абсолютно нищо. Само силна бяла светлина и празно пространство.

Нищо не се случи близо минута. После от другата страна на релсите на перона за Долен Манхатън видях другите четирима федерални агенти. Застанаха точно срещу мен и замръзнаха. Всички се усмихваха леко,