Утре ме няма

— Нещо като самоубийствена мисия?

— Бива ги за такива неща.

— Което още повече утежнява положението ти.

— Ако искат да се самоубият, нямам нищо против да им помогна.

Лий смени позата си на леглото, краят на блузата й остана затиснат под нея и коприната се изпъна върху пистолета на колана й. Реших, че е „Глок 17“.

— Кой знае, че си тук? — попитах.

— Дохърти — отвърна тя.

— Кога очаква да се върнеш?

— Утре.

Замълчах.

— Какво искаш да правиш в момента?

— Честно ли?

— Да, моля.

— Искам да ти разкопчая блузата.

— Често ли казваш такива неща на полицейски служители?

— Някога, да. Познавах само полицейски служители.

— Опасностите те възбуждат, така ли?

— Жените ме възбуждат.

— Всички жени?

— Не. Не всички.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Не, не е добра идея.

— Добре — съгласих се аз.

— Приемаш „не“ за отговор?

— Нали така трябва?

Тя отново се замисли, после каза:

— Промених решението си.

— Кое решение?

— Че не е добра идея.

— Отлично.

— Работила съм една година в Отдела за борба с порока. Устройвахме капани. Трябваха ни доказателства, че симпатягите очакват да получат каквото искат, така че ги карахме първо да събличат ризите си. Като доказателство за намерения.

— Мога да го направя.

— Мисля, че трябва.

— Ще ме арестуваш ли?

— Не.

Свалих новата си тениска и я захвърлих в другия край на стаята. Падна на масата. Лий се вторачи в белега ми — както Сюзан Марк в метрото. Ужасните шевове върху разкъсванията от шрапнела при атентата в Бейрут. Оставих я да го гледа известно време, после казах:

— Твой ред. С блузата.

— Аз съм традиционно момиче — заяви тя.

— Което значи?

— Което значи, че първо трябва да ме целунеш.

— Мога да го направя — кимнах.

И го направих. Бавно, нежно и малко колебливо в началото, което ми даде време да почувствам аромата на устните й, новия вкус, езика, зъбите. Много добре. После преминахме някаква граница и нещата станаха по-сериозни. След минута бяхме извън контрол.

След това Тереза взе душ. След нея и аз взех душ. Тя се облече и аз се облякох. Целуна ме още веднъж и ми каза да й се обадя, ако имам нужда от нея, пожела ми късмет и излезе от стаята. Остави черния сак на пода до вратата на банята.

71

Вдигнах сака и го стоварих върху леглото. Тежеше около пет килограма. При падането върху леглото се чу приятен метален звук. Дръпнах ципа, отворих сака и надникнах вътре.

Първо видях папка.

Беше кафява на цвят като онези в съда, от дебела хартия или тънък картон според гледната точка. Вътре имаше двайсет и една разпечатани на принтер страници. Досиета от имиграционната служба на двайсет и един души. Граждани на Туркменистан. Бяха влезли в Съединените щати от Таджикистан преди три месеца. Свързани маршрути. Имаше цифрови снимки и цифрови пръстови отпечатъци от кабините на имиграционните власти на летище „Кенеди“. Снимките бяха правени с широкоъгълен обектив „Рибешко око“. Цветни. Лесно разпознах Лайла и Светлана. Също Леонид и другия. Не познавах останалите седемнайсет. Четирима вече бяха отбелязани като напуснали страната. Хвърлих страниците за тях в коша и подредих останалите върху леглото, за да ги разгледам по-добре.

Тринайсетте лица изглеждаха отегчени и уморени. Местни полети, прекачвания по летищата, дълъг презокеански полет, смяна на часови пояси, дълго чакане в залата за пристигащи пътници на летище „Кенеди“. Навъсени погледи, глави в нормално положение и вдигнати към камерата очи. Което ми подсказа, че и тринайсетимата са ниски на ръст. Сравних с листа за Леонид. Неговият поглед беше също толкова уморен и отегчен, колкото и на другите, но беше насочен хоризонтално напред. Беше най-високият от всички. Погледнах листа за Светлана Хот. Тя беше най-ниска от всички. Другите бяха по средата — дребни, жилести мъже от Близкия изток, само мускули и сухожилия поради климата, храната и начина на живот. Продължих да ги разглеждам от първия до тринайсетия отново и отново, докато лицата им не се запечатаха в паметта ми.

После се върнах към сака.

Надявах се вътре да има поне приличен пистолет. В най-добрия случай се надявах да има автомат с къса цев. Когато казах на Спрингфийлд, че ще ми е нужно торбесто яке, исках да му подскажа, че ще крия оръжие под него на скъсен ремък отпред на гърдите, скрит под гънките на плата. Бях се надявал да е схванал намека.

Беше разбрал какво искам. И беше отговорил елегантно.

По-добре от минимума.

По-добре дори от най-доброто.

Беше ми изпратил автомат с къса цев „Хеклер & Кох MP5SD“. Със заглушител. Умален модел на класическия МР5. Без приклад или опора. Само пистолетна ръкохватка, спусък, място за извит пълнител за 30 патрона и петнайсетсантиметрова цев, силно удебелена от двупластовия кожух на заглушителя. Деветмилиметров, бърз, точен, тих. Прекрасно оръжие. Имаше ремък от черен найлон, с намалена до възможния минимум дължина. Като че ли Спрингфийлд ми казваше: Разбрах те, приятел.

Оставих автомата на леглото.

Имаше и боеприпаси в сака. Един-единствен извит пълнител. Трийсет патрона. Къси и дебели, блестящи месингови гилзи, блещукащи на лампата, лъскави оловни върхове, лъснати до почти същия блясък. Деветмилиметрови, парабелум. От латинския девиз: Si vis pacem para helium. Ако искаш мир, готви се за война. Мъдра сентенция. Трийсет патрона не бяха кой знае какво. Не и срещу петнайсет души. Да се намерят повече обаче в Ню Йорк не беше лесно. Нито за мен, нито за Спрингфийлд.

Сложих пълнителя до автомата и опипах сака, да не би да има още патрони. Нямаше.

Имаше обаче нещо като бонус.