Утре ме няма

— Само местни.

— Чужденци?

— Само ние.

— Трябва да е нещо компрометиращо за него, което да издава някаква слабост или отклонение. Здрав ли беше?

— Изглеждаше здрав.

— Отклонение според техните закони или отклонение, както го разбираме ние?

— Главният лагер на „Ал Кайда“ — казах. — Където мъжете са мъже, а козите се страхуват.

— Не си спомням нищо конкретно. Беше отдавна. Бяхме уморени. Бяхме изминали пеша сто и шейсет километра през предните линии.

Сансъм млъкна, както и очаквах.

— Гадна ситуация — заключи той най-накрая.

— Знам — кимнах.

— Ще трябва да взема важно решение.

— Знам.

— Ако тази снимка може да навреди повече на него, отколкото на мен, ще трябва да я публикувам.

— Не — възразих. — Ако може да му навреди дори малко, трябва да я публикуваш. После ще трябва да приемеш последиците.

— Къде е?

Не отговорих.

— Добре — кимна той. — Трябва да пазя гърба ти. Знам обаче колкото и ти. Ти си разбрал къде е. Което означава, че и аз бих могъл да се досетя. Само че по-бавно. Защото не е сложно. Което означава, че двете Хот също могат да се досетят. Те по-бавно ли ще се справят? Може би вече са се справили?

— Да — казах. — Може би.

— И ако смятат да го прикрият, може би просто трябва да ги оставя да го направят.

— Ако смятат да го прикрият, значи е ценно оръжие, което може да бъде използвано срещу тях.

Сансъм не каза нищо.

— Помниш ли офицерската школа? — продължих аз. — Какво са те учили за вътрешните и външните врагове?

— Клетвата ни в Конгреса е същата.

— Тогава трябва ли да оставиш онези жени да прикрият снимката?

Сансъм мълча много дълго.

— Върви — промълви той най-после. — Върви и приключи с онези жени, преди да са се добрали до нея.

Не отидох. Поне не веднага. Не незабавно. Преди това трябваше да обмисля и да планирам някои неща. Да преодолея някои недостатъци. Не бях екипиран. Бях със сини панталони и гумени градинарски галоши. Нямах оръжие. Не беше добре. Исках да вляза там посред нощ, облечен както подобава в черно. С подходящи обувки. И с оръжие. Колкото повече, толкова по-весело.

С дрехите беше лесно.

С оръжието — не чак толкова. Ню Йорк не е най-доброто място на света, ако ти е нужен частен арсенал, който да бъде доставен веднага. Може би някъде в предградията на черно се продаваха боклуци на свръхвисоки цени, но там се продаваха и употребявани автомобили, а разумните шофьори стояха настрана от тях.

Това си беше проблем.

Погледнах Сансъм и попитах:

— Не можеш да ми помагаш активно, нали?

— Не — отвърна той.

Обърнах се към Спрингфийлд.

— Отивам в магазин за дрехи. Трябва да си купя черни панталони, черна тениска и черни обувки. И черно яке, торбесто, мярка XXXL. Какво ще кажеш?

Спрингфийлд кимна.

— Все ни е едно. Когато се върнеш, няма да сме тук.

Отидох до магазина на Бродуей, откъдето си бях купил ризата, преди да отида на благотворителния обяд със Сансъм. Не беше много посещаван и имаше доста стока. Намерих всичко, което ми трябва, без чорапите и обувките. Черни джинси, черна тениска, черно памучно яке с цип, направено за човек с доста по-голямо шкембе от моето. Пробвах го и както очаквах, на раменете и ръцете ми беше по мярка, но на корема се издуваше като рокля за бременни.

Чудесно, ако Спрингфийлд беше схванал намека.

Преоблякох се в пробната, хвърлих старите неща в коша и платих на касата деветдесет и девет долара. После се възползвах от препоръката на продавачката и отидох в магазин за обувки на три пресечки оттам. Купих си чифт солидни високи обувки с връзки и чифт черни чорапи. Близо сто долара. Стори ми се, че чувам в главата си гласа на майка ми: При тази цена поне ги носи по-дълго. Не си влачи краката. Излязох на тротоара и тропнах с крака няколко пъти, за да ги наместя. После се отбих в друг магазин и си купих чифт бели боксерки. Реших, че след като всичко друго е ново, трябва и бездруго да завърша комплекта.

После тръгнах назад към хотела.

На третата крачка телефонът в джоба ми завибрира.

70

Облегнах се на една стена на ъгъла на Петдесет и пета улица и извадих телефона от джоба си. Скрит номер. Отворих капачето и вдигнах апарата до ухото си.

— Ричър? — чух гласа на Лайла Хот.

— Да — отговорих.

— Още стоя на пътното платно. Чакам камиона да ме удари.

— Приближава.

— А кога ще дойде?

— Нека се поизпотиш малко. Ще съм при теб до ден-два.

— Нямам търпение.

— Знам къде си.

— Чудесно. Това улеснява нещата.

— Знам и къде е флаш паметта.

— Пак чудесно. Ще те оставим жив, докато ни кажеш, и може би още няколко часа за забавление.

— Ти си голяма наивница, Лайла. Трябваше да си стоиш у дома и да си гледаш козите. Ще умреш, а онази снимка ще обиколи света.

— Имаме съвсем ново дивиди — съобщи ми тя. — Камерата е заредена и готова за звездното ти изпълнение.

— Говориш твърде много, Лайла.

Тя не каза нищо.

Прекъснах връзката и се запътих през сгъстяващия се вечерен здрач към хотела. Изкачих се с асансьора, отключих стаята и седнах на леглото, за да чакам. Чаках дълго. Близо четири часа. Мислех, че чакам Спрингфийлд. Но накрая се появи Тереза Лий.

Тя почука на вратата осем минути преди полунощ. Направих отново номера с веригата и огледалото и я пуснах да влезе. Лий беше облечена почти по същия начин, както когато я видях за пръв път. Панталон и копринена блуза с къси ръкави. Над панталона. Тъмносива и не толкова сребриста. И по-строга.

Носеше черен спортен сак от здрав найлон. По стойката й разбрах, че вътре има тежки неща. По