Утре ме няма

Пристъпих напред.

И те пристъпиха напред.

Спрях.

И те спряха.

Имаше няколко варианта. Можех да се кача през първата врата. Те щяха да се качат през третата и четвъртата врата. В същия вагон. Можехме да се возим заедно цяла нощ. Или можех да оставя влака да потегли и да прекарам минимум още двайсет минути заедно с агентите на перона както преди.

Вратите бяха отворени.

Пристъпих напред.

Агентите пристъпиха напред.

Качих се във вагона.

Агентите се качиха във вагона.

Изчаках миг и пак слязох. На перона.

И те слязоха.

Стояхме неподвижно.

Вратата пред мен се затвори. Като последната завеса в спектакъла. Гумените буфери се удариха един в друг.

Почувствах електрическата тяга във въздуха. Волтове и ампери. Огромна мощност. Моторите се задвижиха и запищяха. Петстотин тона метал се задвижиха по релсите.

По-старите вагони имат издадено навън стъпало и улей против дъжда. Скочих напред и се закачих с пръст за улея над вратата, после сложих десния си крак върху стъпалото, после и левия. Прилепих се към вратата от метал и стъкло като морска звезда. Автоматът се заби в гърдите ми. Влакът вече се движеше. Усещах ветрец. Острият ръб на тунела приближаваше. Прилепих се още по-плътно, залепих глава странично за стъклото. Влакът ме засмука в тунела, като до стената останаха около десетина сантиметра. Погледнах назад към перона покрай лакътя си и видях агента. Едната му ръка беше в косата. Другата вдигна пистолета, после отново го спусна.

76

Беше кошмарно пътуване. Невероятна скорост, виеща тъмнина, убийствен шум, невидими препятствия, летящи право към мен, невероятно физическо усилие. Целият влак се клатеше, тресеше, люлееше, подскачаше и друсаше. Всяка снадка между релсите заплашваше да ме събори. Бях впил осем пръста в плиткия улей горе и бях забил палци от долната му страна. Натисках отчаяно с пръстите на краката си надолу. Вятърът дърпаше дрехите ми. Крилата на вратата се клатеха и дрънкаха. Главата ми се блъскаше в тях като пневматичен чук.

Возих се така около осем пресечки. После стигнахме Двайсет и трета улица и влакът удари спирачки. Заради инерцията увиснах на лява ръка и десен крак. Задържах се и влакът ме вкара странично в заслепяващо светлата станция с около петдесет километра в част. Перонът полетя край мен. Продължавах да се държа. Още малко. Най-накрая първият вагон спря в северния край. Извих се леко и крилата на вратата се плъзнаха встрани. Влязох вътре и се стоварих върху най-близката седалка.

Девет пресечки. Може би минута. Достатъчно, за да ме излекуват от мисълта за „сърфиране“ в метрото завинаги.

Във вагона имаше още трима пътници. Никой от тях не ми обърна внимание. Вратите се затвориха. Влакът продължи.

Слязох на Хералд Скуеър, където Трийсет и четвърта улица се пресича с Бродуей и Шесто Авеню. Четири без десет сутринта. Все още се движеше по разписание. Бях на двайсет пресечки и само четири минути след като се залепих на влака на Юниън Скуеър. Твърде далеч и твърде бързо, за да могат агентите на Министерството на отбраната да организират някакво противодействие. Излязох от метрото и тръгнах на изток и после на запад, покрай внушителната сграда на „Мейсис“. После се насочих на юг по Седмо Авеню чак до хотела, избран от Лайла Хот.

Нощният портиер все още беше на мястото си. Не разкопчах якето си. Не мислех, че ще е необходимо. Само отидох до него, наведох се и го фраснах по ухото. Той падна от стола. Прескочих бюрото, хванах го за гърлото и го изправих на крака.

— Номерата на стаите — просъсках.

Той ми ги каза. Пет стаи, не една до друга, всички на осмия етаж. Каза ми в коя от тях са жените. Мъжете бяха разпределени в останалите четири. Първоначално тринайсет мъже и осем налични легла. Петима без късмет.

Или петима души охрана.

Извадих ролката с черно тиксо от джоба си и с около осем метра завързах краката и ръцете на портиера. Струва долар и половина и може да се купи от всеки магазин за инструменти, но е също толкова важен компонент от екипировката на специалните части, колкото и карабините за хиляда долара, сателитните телефони и навигационните системи. Най-накрая залепих десет сантиметра на устата му. Взех картата му за отключване на стаите. Просто я откъснах от усуканата й корда. След това го оставих скрит от погледите зад бюрото и тръгнах към асансьора. Влязох в кабината и натиснах най-горния етаж. Единайсети. Вратата се затвори и кабината потегли.

Тогава разкопчах якето си.

Наместих автомата в подходящ ъгъл на ремъка му, извадих кожената ръкавица и я сложих на лявата си ръка. MP5SD няма предна ръкохватка за разлика от вариант К, който има къса дръжка под цевта. Моделът SD се държи с дясната ръка за задната ръкохватка, а с лявата се подкрепя кожухът на цевта. В цевта са пробити трийсет отвора. Барутът от патрона нито изгаря, нито експлодира. Прави и двете. Гори много бързо. При това се образува балон от свръхзагрят газ. Част от него излиза през трийсетте отвора в цевта, което снижава шума и забавя куршума до скорост, по-малка от скоростта на звука. Няма смисъл да се заглушава изстрел, ако самият куршум може да произведе свръхзвуков трясък. Бавният куршум е тих куршум. Точно както при безшумния снайпер „ВАЛ“. Излизащият газ минава през трийсетте отвора в цевта и се разширява във вътрешната камера на заглушителя. После минава през втората камера и се разширява още повече. Разширяването охлажда газа. Физика. Но не много. Може би от суперзагрят става много горещ. Външният кожух на цевта е метален. Затова и ръкавицата. Никой не използва такова оръжие без ръкавица. Спрингфийлд беше от хората, които мислят за всичко.

Вляво на автомата има комбиниран предпазител и селектор за вида стрелба. По-старите модели, които помнех, имаха лостче с три позиции: S, E и F. S за предпазител, Е за единична стрелба и F за автоматична стрелба. Немски съкращения вероятно. Е, като ein. И така нататък, въпреки че „Хеклер & Кох“ са собственост на британска корпорация от много години. Вероятно са решили, че традицията е от значение, Спрингфийлд обаче ми беше дал по-нов модел. SD4 имаше лостче с четири позиции. Без съкращения. Само картинки. За удобство на чужденците или на неграмотните. Една точка за предпазител, едно малко куршумче за единичен изстрел, три куршумчета за серия от три изстрела и дълга редица куршуми за непрекъснат автоматичен огън.

Избрах серията от три изстрела. Предпочитан вариант. С едно натискане на спусъка изстрелваш три куршума за четвърт секунда. С неизбежното издигане на цевта нагоре, сведено до минимум от тежестта и заглушителя и контрола на ръцете, се получава шев от три фатални рани, изкачващ се вертикално на височина около пет сантиметра.

Устройваше ме.

Трийсет патрона. Десет откоса. Осем мишени. По един откос за всяка, плюс два за непредвидени ситуации.

Асансьорът издрънча и се отвори на единайсетия етаж, а аз чух в главата си гласа на Лайла Хот. Трябва да запазиш последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените.

Излязох от асансьора и тръгнах по тихия коридор.