Утре ме няма

Стандартна тактическа инструкция за всякакви нападения — атакувай само от по-висока позиция. Осмият етаж беше три етажа под мен. Можеше да се слезе по два начина — стълбище и асансьор. Предпочетох стълбите, най-вече заради заглушителя. Умната тактика за защита би била да се остави човек на стълбището. Ранно предупреждение. Лесна цел за мен. Можех да го ликвидирам тихо и спокойно.

Стълбището, разположено до асансьорната шахта, имаше очукана врата. Отворих внимателно и тръгнах надолу. Стъпалата бяха бетонни, покрити с прах. Етажите бяха обозначени с цифри, написани на ръка със зелена боя. До деветия етаж всичко беше тихо. След това стана супертихо. Спрях и надникнах през парапета.

На стълбите нямаше охрана.

Площадката на осмия етаж беше празна. Почувствах разочарование. Сега работата ми на самия етаж щеше да е с двайсет и пет процента по-трудна. Петима мъже, а не четирима. Освен това стаите бяха от двете страни на стълбището — някои бяха вляво, други вдясно от мен. Три и две или две и три. Дълга секунда с лице в грешна посока, после обръщане.

Нямаше да е лесно.

Но часът беше четири сутринта. Най-слабата точка. Универсална истина. Установена от Съветите и техните лекари.

Спрях до вратата и си поех дълбоко въздух. После пак. Улових дръжката на вратата с ръкавицата. Обрах луфта на спусъка на автомата.

Дръпнах вратата. Задържах я под ъгъл от четирийсет и пет градуса с крак. Хванах цевта с ръкавицата. Огледах се. Ослушах се. Никакви звуци. Нищо за гледане. От едната страна. После другата.

Нямаше никой.

Никакви пазачи, нищо. Само пътека от мръсен, протрит мокет, мъждива жълта светлина и два реда затворени врати. Чуваха се боботенето и вибрациите на града и приглушени далечни сирени.

Затворих вратата на стълбището зад себе си. Проверих номерата на стаите и отидох бързо до вратата на Лайла. Долепих ухо и се ослушах.

Не чух нищо.

Изчаках. Пет цели минути. Десет. Никакъв звук. Никой не може да стои неподвижно, без да издаде никакъв звук по-дълго от мен. Мушнах картата на портиера в слота. Мъничка лампичка светна червено. После зелено. После нещо щракна. Натиснах дръжката и след част от секундата бях вътре.

Стаята беше празна.

Банята беше празна.

Имаше обаче признаци от скорошно обитаване. Тоалетната хартия висеше и краят й беше смачкан. Мивката беше мокра. Една от кърпите беше ползвана. Леглото не беше гладко изпънато. Столовете не бяха подредени.

Проверих и останалите четири стаи. Празни. Изоставени. Не бяха оставили нищо, което да подсказва скорошно връщане.

Лайла Хот — крачка напред.

Джак Ричър — крачка назад.

Свалих ръкавицата, закопчах якето и слязох във фоайето. Подпрях портиера в седнало положение в задната част на бюрото и дръпнах лепенката от устата му.

— Не ме удряй пак — каза той.

— Защо да не те удрям? — попитах.

— Нямам вина. Казах ти истината. Попита в кои стаи съм ги сложил. Минало време.

— Кога си тръгнаха?

— Около десет минути след като ти дойде първия път.

— Ти ли им се обади?

— Нямаше как, не разбираш ли?

— Къде отидоха?

— Нямам идея.

— Колко ти платиха?

— Хилядарка — отговори.

— Не е зле.

— На стая.

— Безумно — възмутих се искрено аз.

Наистина. За тези пари можеха да се върнат в „Четири сезона“. Само че нямаше как. Което беше важното.

Спрях на тротоара на Седмо Авеню в сенките. Къде са отишли? Първо обаче, как са отишли. Не с коли. Бяха петнайсет души, значи им трябваха най-малко три автомобила. А занемарените стари хотели с нощни портиери, които работят сами, нямат паркинги за клиенти.

С таксита? Възможно е да са дошли с таксита късно вечерта от централната част на Манхатън. Да си отидат обаче в три сутринта от Седмо Авеню? За осем души биха били необходими поне две празни таксита едновременно.

Малко вероятно.

Метрото?

Възможно. Почти сигурно. На разстояние една пресечка минаваха три линии. Нощно разписание, максимум двайсет минути чакане на перона, но след това можеха да изчезнат към Горен или Долен Манхатън. Къде точно? Не на място, до което биха могли да стигнат с дълъг преход пеша, след като излязат. Група от осем души, крачещи по тротоара, прави впечатление, а по улиците обикаляха шестстотин агенти. Единственият друг хотел, който биха могли да наемат по същия начин, беше доста по на запад дори от Осмо Авеню. Петнайсет минути пеша, може би и повече. Твърде рисковано.

Значи метрото, но докъде?

Град Ню Йорк. Осемстотин и трийсет квадратни километра приблизително. Осем милиона адреси. Стоях и пресмятах възможностите като машина.

Нищо.

После се усмихнах.

Говориш твърде много, Лайла. Отново чух гласа й в главата си. От чайната в „Четири сезона“. Говореше за старите бойци в Афганистан. Оплакваше се от тях заради ролята, която играеше. В действителност се е хвалела с хората си, отбиващи безплодните нападения на Червената армия. Муджахидините са били интелигентни. Имали навика да се връщат на позиции, които нашите смятали за изоставени. Това бяха думите й.

Тръгнах назад, към Хералд Скуеър. Към метрото. Можех да сляза на Пето Авеню и Петдесет и девета. Оттам щях да стигна много бързо до старите сгради на Петдесет и осма улица.

77

Старите сгради на Петдесет и осма улица бяха тъмни и тихи. Четири и половина сутринта в квартал, в който преди десет почти няма движение. Наблюдавах от петдесет метра. От един тъмен вход на далечния тротоар срещу Медисън Авеню. Вратата с един звънец беше оградена с полицейска лента. Местопрестъпление. Най-лявата от трите сгради. Онази с изоставения ресторант на приземния етаж.

Прозорците бяха тъмни.

Никакъв признак на живот.

Полицейската лента изглеждаше здрава. Неминуемо трябваше да я съпровожда и официалният печат на полицията. Малък правоъгълник от хартия, залепен между касата и вратата на височината на ключалката. И той беше на мястото си, здрав.

Което означаваше, че има и задна врата.