79
Най-безопасният начин да се изкачиш по тясна стълба е да вървиш заднишком, с извърната глава, с разкрачени крака. Заднишком, защото, ако горе срещнеш съпротива, трябва да си с обърнат с лице. Разкрачени крака, защото стълбата може да скърца, а най-малко скърца в краищата на стъпалата и най- много — в средата.
Стигнах така до средата, после продължих с лице напред. Стигнах до площадката на втория етаж, която беше два пъти по-голяма от долната, но пак беше малка. Метър на два. Една стая вляво, една вдясно, две право напред. Всички врати бяха затворени.
Застанах неподвижно. Ако бях на мястото на Лайла Хот, бих сложил по един човек във всяка от стаите отпред. Бих ги накарал да се ослушват, готови за стрелба, да са готови да отворят вратите и да открият огън от две места. Така биха могли да ме застрелят, когато се качвам или слизам. Само че аз не бях Лайла Хот и тя не беше аз. Нямах представа как би постъпила. Мислех си само, че след като броят на хората й бе намалял, тя ще иска останалите да са по-близо до нея. Което означаваше, че са на третия етаж, а не на втория, защото бях видял движение в прозорец на четвъртия етаж.
По-точно, прозорецът на четвъртия етаж вляво, гледано откъм улицата. Което означаваше, че стаята й е вдясно, гледано отвътре. Съмнявах се, че има някакви значителни разлики в разпределението на стаите между етажите. Беше евтина, практична сграда, в която не бяха правени допълнителни промени. Поради това щеше да е достатъчно да огледам стаята на втория етаж, за да добия представа какво е разположението на стаята два етажа над нея.
Обрах луфта от спусъка на автомата и натиснах дръжката с лявата ръка. Усетих как езичето на бравата се дръпва.
Отворих вратата.
Празна стая.
Всъщност беше празна и частично разрушена гарсониера, на дълбочина колкото ресторанта долу, но два пъти по-тясна. Имаше килер, баня, кухненски бокс. Видях всичко с един поглед, защото всички вътрешни стени бяха съборени. Крановете в банята все още бяха по местата си, странни и голи зад вертикални стари летви, пет на пет, останали от предишната преграда като ребра, като решетка на клетка. Кухненското оборудване беше на мястото си. Подът беше покрит с дюшеме, ако не се брои старомодната мозайка в банята и протритият линолеум в кухненския бокс. Вонеше на паразити и на гнило. Прозорецът към улицата беше почернял от сажди. По диагонал го пресичаше част от противопожарната стълба.
Отидох тихо до прозореца. Стълбата беше стандартна. Отгоре се спускаха тесни железни стъпала, които стигаха до тясна метална площадка под прозореца. От другата й страна беше последната сгъваема секция, готова всеки момент да се спусне надолу под тежестта на бягащ човек.
Прозорецът се отваряше нагоре. Долната част се плъзгаше пред горната. Заключваше се с прост месингов механизъм. Имаше и месингови дръжки, като тези, които слагат на шкафовете. Дръжките бяха боядисвани многократно, както и рамките.
Отключих механизмите и мушнах по три пръста под всяка от двете дръжки. Повдигнах. Рамката помръдна два сантиметра и заяде. Натиснах по-силно. Почти толкова, колкото когато вдигнах железните клетки в мазето на старата пожарна. Рамката помръдваше нагоре с по няколко сантиметра всеки път, после заяждаше отляво, заяждаше отдясно, съпротивляваше се сериозно. Пъхнах рамо под рамката и напънах с крак. Повдигна се петнайсетина сантиметра и отказа окончателно. Отдръпнах се. Усетих полъха на нощния въздух. Отворът бе около петдесет сантиметра.
Повече от достатъчно.
Промуших единия си крак навън, наведох се, излязох през прозореца и измъкнах и другия си крак.
Телефонът в джоба ми завибрира.
Не му обърнах внимание.
Изкачих се нагоре по металната стълба, много предпазливо и тихо. Някъде към средата главата ми се изравни с нивото на первазите на третия етаж. Виждах и двата прозореца.
И двата бяха със спуснати пердета. Стари, мръсни памучни парцали зад мръсни стъкла. Не се виждаше светлина. Не се чуваше нищо. Никакви признаци на живот. Обърнах се и погледнах надолу към улицата. Никакви пешеходци. Никакъв трафик.
Продължих нагоре. Към четвъртия етаж. Същото. Мръсни стъкла, спуснати пердета. Забавих се дълго пред прозореца, зад който бях доловил движение. Или си бях въобразил, че е движение. Не чух нищо, не усетих нищо.
Продължих нагоре до петия етаж. Положението там беше друго. Нямаше пердета. По подовете се виждаха петна, таваните бяха провиснали и криви. Беше текла дъждовна вода.
Прозорците на петия етаж бяха затворени. Същите прости месингови механизми, които бях видял долу, но нямаше никакъв начин да ги отворя, без да счупя стъклото. Което щеше да вдигне шум. Нямах нищо против да вдигна шум, но малко по-късно. Исках да подбера подходящия момент.
Завъртях ремъка, докато автоматът се премести на гърба ми, и стъпих върху перваза на прозореца. Протегнах ръце и се улових за ронещия се корниз, високо над главата ми. Повдигнах се на мускули и се покатерих на покрива. Не беше елегантно. Не съм грациозен гимнастик. Горе се проснах по очи, задъхан и с изпоцапана физиономия. Останах така секунда, колкото да възстановя дишането си, после се надигнах на колене и потърсих врата. Видях я на около десетина метра, където би трябвало да е вътрешното стълбище. Беше най-обикновен дървен капак, облицован с ламарина, който се отваряше странично. Вероятно беше заключен отдолу с планка и катинар. Катинарът вероятно беше здрав, но планката трябваше да е завинтена за дървената рамка, прогнила от времето и влагата.
Лесна работа.
Стандартна тактическа инструкция при всяко нападение — атакувай само от по-висока позиция.
80
Ламариненият обков на капака беше добре заоблен, така че нямаше никакви остри режещи ръбове. Мушнах пръстите на лявата си ръка под капака срещу пантите и дръпнах силно. Без резултат. Станах сериозен. Две ръце осем пръста, свити колена, дълбоко дишане. Затворих очи. Не исках да мисля за Питър Молина. Вместо това си представих безумната усмивка на Лайла Хот към камерата миг след като бе проверила пулса на издъхналия шофьор на такси от Кабул.
Дръпнах капака.
И тогава, в онзи момент, започна развръзката. Нощта се приближаваше към своя край.
Бях се надявал планката на катинара да се откачи или от рамката, или от капака. Тя обаче се откачи и от двете места. Катинарът и планката полетяха надолу и паднаха върху дървения под от три метра височина. Чу се силен, отчетлив, рязък звук като от тимпан. Дълбок, резониращ и ясен. Веднага след това издрънча планката и изтрополиха шест винта.
Лошо.
Много лошо.
Отворих капака и го оставих да легне на покрива, клекнах и се ослушах.
В продължение на секунда не се случи нищо. После чух на четвъртия етаж да се отваря врата. Прицелих се.
Още една секунда не се случи нищо. После на стълбите се появи глава. Черна коса. Мъж. В ръката си държеше пистолет. Той видя катинара на пода. А аз видях как колелцата в главата му се завъртяха.
Дотук с потайността.
Единайсет патрона изстреляни, още деветнайсет в пълнителя, четирима мъже мъртви, остават
