Утре ме няма

двама.

Плюс двете жени.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Не сега, Лайла!

Взех пистолета на убития, отворих вратата на стаята отпред и вляво и се скрих в тъмното. Подпрях се на стената и огледах стълбите.

Никой не дойде.

Патова ситуация.

Пистолетът на убития беше „Зиг-Зауер Р220“ със заглушител. Швейцарско производство. Девет милиметрови патрони парабелум. Пълнител за девет. Същите, с които стреляше автоматът. Извадих ги от пистолета и ги пуснах в джоба си. Оставих празното оръжие на пода. После се върнах на площадката и влязох в другата стая вдясно. Там нямаше нищо. Тръгнах през помещението, както го помнех от втория етаж. Килер, баня, кухненски бокс, стая. Стигнах до средата на стаята и ударих с крак по пода силно. Таванът на долната стая бе подът на горната. Предположих, че Лайла е точно под мен и слуша. Искаше ми се да я стресна дълбоко, в най-първичната част от мозъка й. Най-страшното чувство. Там горе има нещо.

Тропнах пак.

Този път получих отговор под формата на куршум, който проби дюшемето на метър от краката ми. Разхвърчаха се трески, после куршумът се заби в тавана над мен и се посипа прах.

Не чух изстрел. Явно всички пистолети имаха заглушители.

Аз също стрелях, троен откос вертикално отгоре, през същата дупка. После отстъпих встрани, където би трябвало да е кухнята им.

Четиринайсет куршума по-малко. Оставаха шестнайсет. Девет в джоба ми.

Още един куршум проби пода. На три метра от мен.

Отговорих. Те стреляха пак. Стрелях още веднъж и реших, че вече са започнали да разбират каква е схемата, така че се измъкнах на площадката отвън.

Там установих, че и те са стигнали до същия извод — че съм започнал да влизам в ритъм. Към мен се прокрадваше един от техните. Номер две от списъка на Спрингфийлд. И той държеше в ръката си „Зиг-Зауер Р220“. Със заглушител. Той ме видя пръв. Стреля, но не улучи. Аз улучих. Пуснах серия от три куршума в горната част на носа му, която пропълзя към челото. Мозък и кръв се пръснаха по стената зад гърба му и той се изтъркаля безжизнен там, откъдето беше дошъл.

Пистолетът му отиде с него.

Моите гилзи издрънчаха по пода.

Двайсет и три патрона по-малко. Имах седем, плюс девет в джоба.

Оставаше един жив, плюс двете жени.

Телефонът в джоба ми завибрира.

Твърде късно е за пазарлъци, Лайла.

Не му обърнах внимание. Представих си я как клечи на пода долу. Светлана до нея. От тях ме дели един-единствен боец. Как биха го използвали? Не бяха глупави. Бяха наследнички на вековна и жестока традиция. Предците им се криеха из хълмовете от двеста години. Знаеха какво правят. Нямаше да изпратят последния нагоре по стълбите. Не повече. Би било безполезно. Щяха да го изпратят във фланг. Щяха да го пуснат нагоре по противопожарната стълба. Щяха да отвлекат вниманието ми с телефона, а онзи да ме застреля в гръб през стъклото.

Кога?

Или веднага, или доста по-късно. Нямаше среден вариант. Би трябвало или да ме изненадат, или да ме оставят да се отегча.

Спряха се на първото.

Телефонът завибрира в джоба ми. Влязох в стаята отляво и проверих как се вижда. От моята гледна точка стоманената стълба се издигаше от дясно на ляво. Щях да видя главата му, когато започне да се изкачва. Което беше добре. Само че позицията ми не беше добра. Улицата беше тясна. Деветмилиметровите патрони парабелум са за леки огнестрелни оръжия. Смятат ги подходящи за градски условия. Те с много по- голяма вероятност от куршум за карабина остават в мишената. Това важи с още по-голяма сигурност за куршумите с по-ниска от звуковата скорост. Но няма никакви гаранции. А от другата страна на улицата имаше невинни хора. Прозорци на спални, спящи деца. Куршум от попадение би могъл да стигне дотам. Рикошети, парчета можеха да стигнат дотам. Или куршум, който не е улучил целта.

Вероятни странични щети. И невинни жертви.

Промъкнах се през стаята и се залепих за стената до прозореца. Надникнах навън. Нищо. Протегнах ръка и освободих ключалките. Опитах дръжките. Прозорецът беше заял. Погледнах вън още веднъж. Нищо. Застанах пред прозореца, грабнах дръжките и дръпнах. Рамката помръдна малко, спря, после полетя и се заби горе толкова силно, че стъклото се спука.

Пак се залепих за стената.

Ослушах се.

Чух леко подрънкване — стълбата се клатеше от гумени подметки. Постоянен ритъм, бърз, но не бягане. Оставих го да приближи. Оставих го да се изкачи догоре. Оставих го да провре главата и раменете си през прозореца. Черна коса, тъмна кожа. Номер петнайсет от списъка на Спрингфийлд. Бях залепил гръб за фасадната стена на сградата. Мъжът погледна наляво, погледна надясно. Видя ме. Натиснах спусъка. Троен откос.

Не улучих. Може би първият или последният куршум беше откъснал ухото му, но той остана жив и здрав. Започна да стреля като обезумял, после се дръпна навън. Чух го как пада на металната площадка.

Сега или никога.

Тръгнах след него. Той пропълзя с главата напред на долу по стълбата. Стигна до четвъртия етаж, обърна се по гръб и вдигна пистолета, сякаш тежеше петдесет килограма. Спуснах се надолу, наклоних се встрани и пуснах три куршума в лицето му. Пистолетът му падна и с дрънчене спря на площадката два етажа по-долу.

Поех въздух.

Издишах.

Шестима мъртви. Седем арестувани. Четирима заминали. Двама под охрана в болницата. Деветнайсет от деветнайсет.

Прозорецът на четвъртия етаж беше отворен. Пердетата бяха дръпнати назад. Гарсониера. Запустяла на вид, но не необитаема. Лайла и Светлана Хот стояха една до друга зад кухненския плот.

Двайсет и девет патрона изстреляни.

Остава един.

Чух гласа на Лайла в главата си: Трябва да запазиш последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените.

Прекачих се през прозореца и влязох в стаята.

81

Разположението беше същото като на гарсониерата от втория етаж. Стая отпред, кухненски бокс, после баня и килер. Стените тук бяха на местата си. Мазилката също беше на мястото си. Горяха две крушки. До стената в стаята имаше легло и два обикновени стола. Нищо друго. Кухненският бокс беше с двоен плот и шкафове. Съвсем малко пространство. Лайла и Светлана стояха плътно една до друга. Светлана беше вляво, Лайла — вдясно. Светлана беше с кафяв домашен пеньоар. Лайла беше с черни панталони и бяла тениска. Тениската беше памучна. Панталоните бяха полиестерни — реших, че ще шумолят, ако помръдне. Изглеждаше по-красива отвсякога. Дълга черна коса, сини очи, перфектна кожа. Странна полуусмивка. Като че ли ексцентричен моден фотограф бе поставил най-красивия си модел в мръсна градска обстановка.

Насочих автомата. Черен и зловещ. Беше топъл. Миришеше на барут, смазка и дим. Усещах миризмата съвсем отчетливо.

— Сложете ръцете си на плота — наредих.