Подчиниха се. На плота се появиха четири длани. Две кафяви и възлести, две по-бели и нежни. Разпериха пръсти като морски звезди — две квадратни, с къси дебели пипала, другите две по-издължени и по-деликатни.
— Отстъпете назад и се облегнете на ръце — казах.
Подчиниха се. Така ограничавах движенията им още повече. Ставаха по-безопасни.
— Не сте майка и дъщеря — заявих аз.
— Не, не сме — отговори Лайла.
— Какви сте тогава?
— Учителка и ученичка.
— Добре. Щеше да ми е трудно да застрелям дъщеря пред майка й или майка пред дъщеря.
— А би ли застрелял ученичка пред учителката й?
— Може би ще застрелям първо учителката — казах.
— Давай.
Не реагирах. Лайла продължи:
— Ако искаш да го направиш, сега е моментът.
Наблюдавах ръцете им. Исках да доловя напрежение, усилие, движещи се сухожилия. Признаци, че се канят да предприемат нещо.
Нямаше такива.
Телефонът в джоба ми завибрира.
В притихналата стая се чу леко жужене. Вибриране, бръмчене. Апаратът гъделичкаше бедрото ми.
Вторачих се в ръцете на Лайла. На плота. С разперени пръсти. Неподвижни. Никакъв телефон.
— Може би трябва да се обадиш? — каза Лайла.
Хванах автомата с лявата си ръка и извадих телефона.
— Ричър? — Беше Тереза Лий.
— Какво? — попитах.
— Къде, по дяволите, се губиш? Опитвам да се свържа с теб от двайсет минути!
— Бях зает.
— Къде си?
— Откъде взе този номер?
— Ти ми се обади, не помниш ли? Номерът е в списъка на повикванията.
— Защо номерът ти не се изписва?
— Заради централата на управлението. Обаждам се от стационарен телефон. Къде си?
— Какво става?
— Слушай внимателно. Има лоша новина. Отново ни потърсиха от Министерството на вътрешната сигурност. Един от таджикистанците е изпуснал връзката в Истанбул. Пристигнал е тук през Лондон и Вашингтон. Двайсет души са, а не деветнайсет.
Лайла Хот помръдна и двайсетият излезе от банята.
82
Учените измерват времето до пикосекунди. Една трилионна част от нормалната секунда. Смятат, че в този малък интервал могат да се случат всякакви неща. Могат да се раждат вселени, да се ускоряват частици, да се делят атоми. През първите няколко пикосекунди ми се случиха няколко неща. Първо, пуснах телефона, все още отворен, все още на линия. Докато стигне до рамото ми, през главата ми закрещяха няколко от разговорите с Лайла. По същия телефон от Медисън Авеню само преди минути.
Този път не бе казала нищо излишно.
А и аз не бях слушал внимателно.
Когато телефонът стигна до кръста ми, вниманието ми беше изцяло насочено към двайсетия. Приличаше на предишните петима или шестима. Можеше да им е брат или братовчед — а може би и беше. Струваше ми се познат. Дребен, жилест, с черна коса, сбръчкана кожа, жестове, които говореха едновременно за предпазливост и агресия.
Беше с черен анцуг. И беше десняк. Държеше пистолет със заглушител, който в момента описваше дълга дъга нагоре, за да застане хоризонтално. Показалецът му се сви върху спусъка. Щеше да ме простреля в гърдите.
Държах оръжието си в лявата ръка. Пълнителят беше празен. Последният патрон беше зареден в цевта. Трябваше да свърши работа. Искаше ми се да сменя ръцете. Не исках да стрелям с по-слабата си половина и с по-слабото си око.
Но нямах избор. Смяната на ръцете щеше да отнеме половин секунда. Петстотин милиарда пикосекунди. Прекалено дълго. Ръката на противника ми почти беше застанала на позиция. Когато телефонът достигна някъде до коляното ми, дясната ми ръка вече посягаше към цевта, за да я насочи и да я стабилизира. След това левият ми показалец натисна спусъка с подчертано спокойствие. Вляво от мен Лайла се раздвижи. Пръстът ми натисна докрай, автоматът произведе изстрел и последният ми куршум се заби в лицето на номер двайсет.
Телефонът се удари в пода. Звукът беше като от катинара. Силно тупване на твърд предмет върху дърво.
Последната ми празна гилза изхвърча и издрънча някъде встрани.
Двайсетият се свлече тежко. Бе мъртъв още преди да падне, прострелян в основата на черепа.
Попадение. В главата. Не беше зле за лява ръка. Само че се бях целил в гърдите му.
Лайла продължаваше да се движи. Напред, надолу, приведена.
Изправи се с пистолета на мъртвия в ръка. Още един „Зиг-Зауер Р220“ със заглушител.
Швейцарско производство.
Пълнител с девет патрона, който влиза в ръкохватката.
Щом като Лайла искаше да вземе пистолета, значи беше последният останал и значи с него беше стреляно поне три пъти през тавана.
Максимум шест патрона.
Шест срещу нула.
Лайла насочи пистолета към мен.
Аз насочих автомата към нея.
— Аз съм по-бърза — увери ме тя.
— Мислиш ли? — попитах.
Вляво от мен Светлана каза:
— Нямаш повече патрони.
Погледнах я.
— Говориш английски?
— Прилично.
— Горе заредих.
— Глупости. Виждам оттук. Автоматът ти е на тройна стрелба, а се чу само един изстрел. Беше последният ти куршум.
Останахме така доста дълго време. Оръжието в ръката на Лайла не потрепваше, стабилно като камък. Тя беше на около пет метра от мен. От мъртвеца зад нея се изливаха всякакви течности по пода. Светлана беше в кухненския бокс. В стаята се носеха всевъзможни миризми. През отворения прозорец влизаше въздух от улицата и се издигаше нагоре през стълбата, към отворения капак на покрива.
— Остави оръжието — каза Светлана.
— Искаш флаш паметта — обадих се аз.
