Дончо Цончев
Дневникът на един геолог
Новели, разкази, миниатюри
ПРЕДГОВОР НОМЕР I (от 1968 година)
Един геолог има много време за мълчание, което в нормалния случай значи: за гледане и за мислене Това е най-същественото. Добре — ще кажете. — той би могъл да заживее като полудив овчар или пък като отшелник, унесен в бога, в себе си, в това наоколо. Но след като той веднъж е развратен от шумотевицата на големия град и от затворената в кръг неврастения на цивилизацията, от опиума или от нектара на науките, изкуствата, платените лъжи, тази възможност — оказва се — му е отнета. И ехото — на ритми, думи и лица; на пози, жестове и светлини; на най-съществените доловени истини за молекулите, планетите, душите — клокочи в него непрестанно дори когато мисли, че изцяло е погълнат от околното спокойствие, от дишането си, от битката и битието на шарената малка буболечка, понесла жаждата си за живот из неизвестното на гъстите треви.
И ето, геологът няма избор. Той просто не може да бъде овчар и отшелник. Единственото приемливо е — пак Робинзон Крузо. А като няма и Петкан? Започваш да си правиш книжен.
С един книжен Петкан можеш да поговориш за туй, за онуй. Той може да бъде подиграван за нещо, молен за друго, може да му се предлагат шеги, любов, различни истории. Най-сетне може и да му се разказва за този естествен, невероятен и растящ страх от милиардогодишната смърт на скалите (бивши дъна на гъмжащи от живота морета), а също за празника на живите в сегашния миг (бъдещи скелети и черупки в пръстта) и ето как полека-лека зазяпаният и умислен геолог вече напрегнато чака да свърши денят, да падне тихата-тиха вечер, да свирнат щурците към месечината над букака, елите, тревите; да дойдат разкошните съботи и недели и дъждове; или пък просто другите да кажат: „Пак ни писна!“ — да слязат в някое село (да пият там бира и мента, да идат на кино и да гледат филм от войната), та двамата с Петкан, толкоз красиво самотни, да си взаимно въздъхнете.
Има ли смисъл още да се оправдавам?
Ето ви част от моя книжен Петкан. Така да се каже — общият вид на лицето му.
Едни от вас няма да го харесат сигурно, но аз не се чувствам много виновен, защото го правя както мога и какъвто го искам. Освен това хвърлените ви на вятъра стотинки и минути няма да бъдат кой знае колко много, та да се чувствам притеснен (хайде, зная, че сте губили много повече, и то съвсем за глупости).
А на онези, които неусетно ще го изтърпят, както и на другите, които искрено биха му се зарадвали, направо обещавам при добър случай да демонстрирам повече от неговите гримаси. Един прекрасен ден не е изключено (както се заканвам отдавна) да го покажа и целия, с всичките му книжнопеткански подробности. Но това очевидно е дълга и сложна работа, нека я оставим за времето.
А сега хайде, Петкане, на сцената.
И не забравяй да им се поклониш!
ПРЕДГОВОР НОМЕР 2 (от 1978 г.)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ като фраза се появи над част от миниатюрите в книгата „Това наоколо“ през 1968 година. Той и тук не е целият — просто не е написан докрай. Аз и не искам това да стане скоро. Защо да бързаме? Какво ще правим после, ако успеем да кажем всичко за себе си и за това, което е около нас? А и светът бързо, пред очите ни, се изменя — с него и ние. Не мога да спра воденето на дневника. Почти ме хипнотизира въпросът: как ли ще изглеждат един ден първите страници от него, сравнени с последните? Мисля си: ако някъде личи разлика, то тя ще показва какво се е случило с времето, как сме се изменяли с него. Това заслужава труда си. Ако някъде не личи разлика, значи сме се докоснали до онези неща, които остават невъзмутими от нищо, подобно на гърбовете на планините; или пък се повтарят тъй, както през пролетта се повтаря тревата. Това също си заслужава търпението.
Освен тези прости — значи достатъчни — доводи, бидейки толкоз години по всички кьошета на нашата малка земя, аз останах с чувство на особено поръчение от страна на стотици безименни хорица — човеци, типове и чешити, — чувство на свръхзадължение спрямо тях. Това е моята невидима армия, която непрекъснато шепне в гърба ми какво да правя, как да го правя, заканва ми се с пръст, опъва шия да провери, съучастнически намига. Заради тази армия аз останах един геолог без значение. Как да й изменя? Нали тогава ще остана и един човек без значение.
И тъй, дневникът продължава. Не ме тревожи мисълта, че и сега, през 1978 г. — се печата само част от него; тази част е все пак пет пъти повече от онази, която излезе през 1968 година.
Дано през 1988 разликата е десеторна. Дано да има как — и за какво — дългобавният дневник да надебелява.
Пък макар и заедно със своя автор.
Хайде, Петкане, и не забравяй по време на поклона да им намигнеш!
ПРЕДГОВОР НОМЕР 3
Боже, кой е вярвал, че ще се доживее и до 1988 година-
Съвършено спонтанно написах това първо изречение, след което вдигнах глава, загледах се в нищото, заслушах се в най-голямата си дълбочина, постоях така и чух простия отговор:
Аз.
Пак вдигам глава. Пак чакам от дълбокото. И чувам:
Това „аз“ не си ти самият. То никога не е било само ти. Повече е било онова, което очакваш от другите (като страхове или надежди — все едно), и още повече е било това, което цял живот си изпитвал към другите (като омраза, любов, завист, преданост, подозрения, желание да им се раздадеш докрай — все едно), и значи „аз“ излиза всичко и всички, огледани в някого и същевременно съставящи го.
Осмислящи го.
За миг си представете едно „аз“ — което и да е то — сами в мъртвия свят наоколо и веднага ще се съгласите, че то, разбира се, не съществува.
И тъй, всички вярвахме в 1988 година. И вярваме в следващите години и векове напред — иначе нямаше да пишем и да рисуваме по скалите с такава божествена упоритост, нямаше да обичаме децата и внуците си с тази първа човешка страст, нямаше да отсяваме от злините на живота Доброто, още по-малко пък щяхме да изцеждаме от страданията Красивото и най-малко щяхме да се кълнем — ние, тленните и смъртните — в Разумното.
А го правим, Боже. И те търсим не само на небето, а в собствените си дела, което — за съжаление — става все по-мъчно.
И затуй се опитваме да те изграждаме с думи.
Д. Ц.
И тъй, сега, когато вече със сигурност зная, че никога няма да бъда пак геолог, открих и още нещо, което винаги смътно живееше в мен: най-силните пориви да посягам към белия лист идваха от времето и от местата на геологията, както и от хората, нещата и природата, с които ме свързваше геологията.
Разбира се, че бях още много „варианти“ освен геолог — така се случи. Но най-дълбок ата „водица“ в душата ми остана там — там е вечната ми, най-нежна носталгия.
Събрах нещата, които написа редовият геолог Дончо Цончев, и ги подредих с голяма любов за тези, които силно обичат българската земя, скитането навсякъде из нея, унасянето по безкрайната й красота, спокойното мислене и честните, прости човешки отношения.
СКАЛИТЕ
Виждал съм неугледни камъни, които крият скъпоценна руда. Виждал съм камъни, които напразно само лъщят.
Някои от едно само докосване ще се стрият в ръката ти на пясък — ето ги, свличат се с потоците надолу, пилеят се по затлачените корита на реките, докато стигнат до тъмните дъна на моретата и се
