Чаках край едно шосе. Някой от някаква кола изхвърли парче хляб. Трохите се разпиляха по черния асфалт, бели като пуканки. Скоро ято птичета ги забеляза и веднага ги нападна. Хвърчаха коли. Макар и в последния миг, птичетата всеки път се измъкваха, нито едно не беше сгазено. Десетки пъти се повтаряше това, те оставаха живи. Докато гледах опасния танц между глада и страха, мислех как и ние често тъй балансираме между същите две бездни. Но — също като птичетата — ядем някак и ето живеем, не умираме току-така за трохата.
През май беше това, духна вятър и из въздуха се понесоха пухчета от тополите и върбите. Тези пухчета се търкулнаха и по асфалта, на мястото на изядените вече трохи. Птичетата забелязаха и тях и също тъй ги нападнаха. Те им трябваха за гнездата. Коли, разбира се, пак профучаваха и отново трябваше да се играе опасният танц. Но нещата сега тръгнаха зле. Почти след всеки автомобил на асфалта оставаше сгазено птиче — една малка топчица безформена перушина.
Дали пухчетата бяха толкова тежки, че пречеха на летежа?
Или ситите по-лесно умират?
Или даже малките птичета пресмело рискуват живота си, когато стане въпрос за гнездата?
НОЩ ПРЕЗ АВГУСТ
Петкане, Петкане, усещаш ли колко много сме сами?
Ако ти е много зле, веднага зарежи това четиво. Зарежи и онова, което щеше да вършиш, след като- почетеш. Всичко зарежи и тичай към банята.
Застани под един душ.
Плувай малко някъде. Ако не можеш — започни веднага да се учиш.
Яж!
Наспи се здраво, с отворена уста.
Разбери най-сетне, че за живия човек фатално значение имат само простите неща.
НЕЗАБРАВИМА ГЛЕДКА
Заваля град. Беше хубава гледка. Зърната скачаха във всички посоки, тропаха и засипваха трапищата. Но те смазаха тютюна, ръжта и сливите.
Дойдоха другари от града да определят на място щетите, да отпуснат обезщетение. Присъствувах на разговора между един от тях и няколко селяни. Селяните мачкаха капите си и се преструваха на много спокойни. Онзи цъкаше с език и се преструваше на много нещастен. Накрая ги почерпи по една цигара „Кент“. Те запалиха откъм филтъра.
Беше незабравима гледка.
СЕЛО В БЕЛАСИЦА
Слънце. Навсякъде зелено. Дива лоза от пясъка на реката, покрай дебелото стъбло на кестен, в борба с клонака му, в съюз, отново долу, отново някъде нагоре. Гроздето е сладко, бавно става. Сега е още в пясъка, във въздуха и горе на небето.
Коза. Момиче. Мотика за тютюн, излъскана от камъчета. Бодилести висулки на чинари и платани. Горницата оттук на юг ще стане на маслина. Копривката оттук на север ще бъде вече бряст.
Мастика. Песен. Едно лице без възраст. Много, много пек и премълчани мисли. Тях само струните ги казват — гласът и звуците. А текстът нека лъже.
В ГРАДА
На едно малко момиченце и на майка му
Какъв празник е тук! Прави улици — павирани и осветени. На всеки ъгъл закуски, цигари. Шарени реклами за шумни вечери. Театър и мач. Книжарници, кафенета, кока-кола.
И толкова хора, хора, хора! Сякаш целият свят се е събрал тук, да ме посрещне за съботата и за неделята.
Без две момичета, които си приличат.
ГЪЛЪБИ
Гледам ги сутрин — по-будни и по-живи от мене. По парапета и на покрива, до саксиите, край които са останали локвички от поливане. Тристаграмови перушинени доказателства за живота. Наострени, ококорени — предстои им да търсят храна и да се любят. Гледам ги — напълниха целия град. Храна и любов за питомните гълъби — бол в днешно време.
Обичам ги дори само защото са живи. Мисля, че това е достатъчно основание за съчувствие. Какви артисти са само, когато се ухажват. Какво е перчене, гукане, обикаляне… Поклони, закани, обещания. И някой друг долети най-неочаквано, извърши светия мигновен грях без никакви церемонии и отлети с пляскане на крилата.
Стрелям по тях също така сутрин, когато ми е най-лесно да го направя. Те идват (дивите) от планината, където са спали в дъбаците. Бързо се спускат в стърнището — тук са зърната, останали след комбайните. Само че тук съм и аз. В колибката от клони и слама. Стрелям и ятото шумно отлита. Няколко гълъба остават в стърнището — странно разперени.
Не ме измъчва въпросът, защо ги убивам. И ако все пак някога трябва да отговоря, вземам две от най- простите истини и ги изправям подобно на щит:
1. Аз съм ловец.
2. Те са дивеч.
Но коя истина да изправя пред себе си, когато си казвам, загледан към кротките гълъби: толкова са нещата, които мразиш, защо не се опитваш да стреляш по тях?
МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО, И АЗ
, Когато бях малък, купуваха ми все по-голям номер обувки. Слагахме им памук вътре в бомбетата, да не ми хлопат като калеври и да не ми късат чорапите на петите. И дрехите ми купуваха тъй — крачоли и ръкави все трябваше да се подгъват. Разбира се, винаги ми се обясняваше мило и умно, че като порасна, всичко това ще ми бъде „таман“. Как може така — голямо момче, — да не разбирам, че дрехите са скъпи и-нови? Как може да хленча и да се сърдя?
Аз млъквах. И всичките ми дрехи и обувки понякога бяха таман.
Но те тогава бяха стари ,и скъсани.
ПО СКЛОНА
Вървя нагоре по склона. Лудо, амбициозно, жестоко. Под краката ми хрущи всичко. Срива се камънак. Пръстите ми изскубват тревите из корен. Мъничко кръв — нищо. Гърдите без дъх — няма значение-Костите, мускулите и това туптящо нещо вътре трябва да ме изкарат догоре. Трябва, на всяка цена! И да се просне човек по средата на пътя — добре е. По-добре, отколкото да не се е опитвал съвсем.
Няма да се просвам. Имам страхотна сила и ще стигна. Сила, събрана там долу, откъдето съм тръгнал. В най-меката и зелена трева на света. На топлата, тихата и пълна с цветчета моя поляна. Ах, любимият, любим пейзаж там край реката, който ми е отворил очите…
Близо съм до върха — ясно е, че ще стигна. Мога да си позволя и малка почивка. Спирам. Обръщам се.
