Това ли е любимият пейзаж край реката? Не мога изведнъж да повярвам! Сринат от моите стъпки, камънакът е започнал да чупи цветята. Да мачка тревата. Да мъти реката. По клоните на дърветата висят бурени — диви и с корените към слънцето, — дело на моите пръсти.
Къде отивам? Съвсем ли сринатият камънак ще покрие тревата? Ще смачка цветята? Ще убие моя любим, любим пейзаж край реката?
Ей, момче — къде? С какво те помами ветровитият връх тука? И сигурен ли си напълно, че…
Хайде, момче, обърни се. И продължавай. Нали си момче. Това е пътят пред теб. Недей го нарича изкачване и си мълчи.
А когато се връщаш там долу, да оправиш цветята, да очистиш тревата и да избистриш реката — недей го нарича пропадане и не плачи.
КАМЪЧЕ
Бях седнал до една скала да обядвам. Бях се уморил много, а и повече от месец не бях слизал надолу към градовете. Попитах се какво всъщност е моята младост, ако не е всичко това, което непрекъснато се превръщаше в старост. Нищо не излезе така, както го мислех. Важни, значими и фатални се оказаха все неочакваните неща. Няма ли на какво истински да се опира човекът?
От умората нямах и апетит — облегнах се на скалата и се зазяпах в краката си. Отчаянието ми извираше отвътре, тъй както слънцето ме печеше отвън. И то беше сърдито и жежко.
Какво да правя? В какво да се хвана, за да не ме отнесе времето, както вятърът отнася листото?
, Видях в краката си едно камъче. Също като хилядите, милионите камъчета, по които и край които бях минал и вчера, и днес. Но се зазяпах в него сега. Взех го. Разгледах го хубаво и го харесах. Реших да си го взема в торбата — просто така. Търкаляло го е времето и него… Може би някой от моите дядовци го е гледал. Пипал го е. Ето така, като мен. Може би някога някой от моите внуци ще мине край него. Ще го види. Ще се наведе и ще го вземе в ръка. Ето така. Някога. Внуците. Страшните дядовци, без които…
Заспал съм. Събудих се — камъчето се отпечатало на дланта ми.
Оставих го на мястото му, извадих каквото имах за ядене и започнах. Изворът беше на крачка от мен. Бели облаци скриха горещото слънце — цялата планина заприлича на тиха и безкрайна стая с разкошно перде. Загледан в камъчето, си обещах непременно да правя така, че внуците ми да не се отчайват — никога и от нищо.
И всичко сега беше добре.
ЗЮМБЮЛЪТ
Един ми даде луковици и каза, че ако ги посадя, ще има да се радвам на много красиви лалета. Аз дадох луковиците на децата и им обясних как да ги посадят. Това се случи през декември (луковиците бяха форсирани), моето семейство очакваше никненето така, както и новогодишните празници. А може би още по-трепетно.
Една прекрасна снежна сутрин децата извикаха:
„Татко! Пониква!“ Отидох при саксиите — над пръста тържествуваше зеленото връхче. „Прилича на пламъче“ — каза едното от децата. „На пирамида и на крем върху торта“ — каза другото.
След седмица нашето любимо очаквано нещо се оказа не лале, а зюмбюл. Това не ни огорчи никак. Той цъфна — син — и напълни стаята с мирис. Къщата ни напълни. Квартала и града.
Зюмбюлът стана най-милата точка у дома. В края на декември той беше достоен съперник на стройната, толкоз голяма и украсена елха. Частици от тихата му-и естествена красота бяха проникнали в думите, жестовете и очите на всички ни.
И ето, тъй дойде онази сутрин, когато жена ми се наведе по обичайния начин над него и каза: „Той не мирише сега.“
Изживяхме го лошо. Още по-зле се почувствувахме, когато нашият зюмбюл се наведе полека и опря чело в прозореца. „Умира“ — каза едно от децата. „Не, той се стреми към светлината“ — каза другото.
Завъртяхме саксията. Зюмбюлът си остана, както си беше — не можа да се устреми към светлината.
Трябваше ли с мълчанието сега да заплатим нашата радост? Защо да се радва човек, щом непременно след радостта идва тъгата?
И тъй — тихо прощавайки се с красивия мирис от всичко, който изпрати една стара година и посрещна една нова — дочакахме третата паметна сутрин. Жена ми, както бършеше прах около саксиите, извика изведнъж: „Елате!“
Изтичахме. В основата на зюмбюла, между пръстта и стеблото му, сред дългите листа, издигнати като пръсти, се беше сгушило малкото следващо пламъче. Зеленото. Пирамидката. Кремчето върху торта. Същият мъничък грозд, от който преди беше дошъл разкошният син цвят и незабравимият мирис на къщата.
Старият зюмбюл се беше наклонил да му направи път.
РАЗМЯНАТА
Човекът продаваше бензин. Той правеше това умело и от сърце. Зърна от ръмжащата и непрекъсната броеница се отбиваха тука за малко, хората слизаха и докато този човек мушваше човката на маркуча с бензин в техните резервоари, радостно оглеждаха мястото. Блестяща подредба и чистота. Кутийки и туби от всичко, каквото тук биха си пожелали. И даже лехи с кадифени и оперени теменуги — бели, червени и жълти. И даже огромни букети от храсти — цъфнали, живи и ароматни.
Преди да хлопнат вратите и да поемат в движещата се броеница отново, хората махваха, кимваха и казваха „благодаря“. Понякога някой го заприказваше — да го похвали. Друг пък (беше се случвало) настояваха, че след минаване покрай него настроението през целия път било много добро. Човекът получи знак от своята служба и веднъж вестникът писа за него.
Той продължаваше да продава бензин и миризмата на дрехите, шапката и ръцете му тънко и упорито напомняха за това. Влюби се в ароматни сапуни. Къпеше се по часове, преобличаше се два пъти на ден. На жена си купуваше най-скъпи и най-силни парфюми. А вечер, когато оставаше чистото място в дъха на цъфнали храсти, облещени теменуги и ведрост, той обичаше да минава към къщи по пътеката през полето. Да спира сред злака, над някое цвете, под някоя лудо разцъфнала клонка. Понякога и откъсваше — да подържи аромата. Да си погали лицето, да вдиша.
И никой освен него не знаеше, че цветето, злакът и лудо цъфтящата клонка в тази ръка имаха дъх на бензин.
ГАРВАНИ
Беше трети март следобед, синът ми получаваше синята връзка. С майка му бяхме на тържеството. Музиката, калпаците, ритуалът — боже мой, аз наистина бях нещо постигнал! Ето ги тези момченца пред мене — та нали това е България утре? Моят — сред тях. Малко ли е това?
Попитах конника, под който се извършваше церемонията. Погледнах герба на Народното събрание и после острото, крайно съсредоточено, бледо лице на момчето ми.
Отговориха ми очите и поздравът на един поет, който случайно минаваше. „Какво правиш тук?“ — попита ме той. „България“ — казах и му посочих с глава към момчетата.
Поетът ме зяпна и в очите му се отрази целият зачервен залез над София.
„Гария-гария-гария!“ — казаха ятото гарвани, които прелитаха над грандхотела и отиваха да изкарат нощта върху покрива на университета.
Един от тях — видях го — беше гракнал на близкия площад зад гърба ми, когато обесваха Левски.
Един от тях — видях го — беше кълвал от очите на дядо ми.
Ей, дългоживеещи гарвани, какво още чакате тука в България.
Хайде. Вече е ред да умирате вие.
