склоновете сребърни борове от векове си шушнеха с ветровете. Над тях мълчаха сърдити смърчове, гушеха се широкополи ели. Букакът в ниското — светъл и топъл — плуваше в меки зелени треви. Тук бялата сърна живееше като всичките си обикновени сестри, научени на това от своите майки, а майките — от бабите, и бабите — пак тъй от своите майки и все така в безкрайното назад, по същото просто и хубаво правило, постлало големия път на сърните в гората.
Щом дърветата се разлистеха, обикновените, сиви сърни се събираха в групи по няколко, струпваха се около своя избраник и той ги повеждаше към някоя полянка в гората. Или те него повеждаха — тя никога не разбра как точно става това. Под пълната месечина всички танцуваха заедно, предлагаха на щастливеца нежност, той гордо и горещо им я връщаше. Тя беше виждала всичко отблизо, със собствените си червени очи.
На нейните викове, които сами излизаха от гърлото й в началото на всеки юни, сръндаците, разбира се, пристигаха. Но щом се доближеха достатъчно, за да съзрат бялата козина, те колебливо се спираха.
Първата пролет тя твърде малко знаеше за своята съдба и даже се радваше, че празникът започва бавно. Нека — мислеше — тържествено, дълго и пълно да расте радостта, полека клетките да си плуват в кръвта, защо наистина да се претупва великият миг, заради който се беше родила?
Сръндакът от първата пролет беше едър и хубав, на рогата му беше кацнала месечината. Тя го обиколи плахо (тънките й крака трепереха силно), после още веднъж, по-близо и по-смело, така, както й шепнеха бабите в нея — наистина, като че ли срамът ни е даден да има какво да се жертвува, да бъде още по-хубаво всичко, нима нещото може да бъде значително, ако тъй леко и без вътрешни колебания го постигнеш? Усещанията й се гонеха в нея, застигаха се и прескачаха, томителният хаос растеше лудо — по своя път към блаженото смиряване, което… не настъпи.
Сръндакът сведе глава и жълтата луна остана да виси, ужасно голяма. После той се обърна полека и скоро потъна в гората, по посоката на друг зов. Тя винаги помни: луната почака напразно красивите му рога, накрая избледня от чакане, побеля и също си тръгна. И само бялата сърна остана на полянката — съвсем сама в тънкия утринен хлад.
Вторият и третият дойдоха пак така, с готовност — тя дълго и трепетно беше ги викала. Защото тази нейна думкаща тревога идеше от много далеч, с голяма сила; вървеше по безкрайния прав път на майки и баби, накрая напираше винаги в гърлото, от което изстискваше звуци. И идваха сръндаците с готовност, заставаха наблизо и не я разбираха точно. А може би се правеха, че не разбират — смутени и объркани от необичайната белота.
Така престана да ги вика. Мъката след неуспеха беше по-голяма и от тревогата, която я караше пак да опитва. Когато все пак се решаваше да поплаче някоя нощ, те идваха, поглеждаха я и си отиваха — сякаш сега освен другото долавяха бързо и нейната неувереност. А по-лесно е да откажеш на този, който и без друго това е очаквал.
Тя всъщност още от малка знаеше за невидимата преграда между себе си и другите — така се роди, бяла. Заради този бял косъм страняха и многобройните й сестри, с които се срещаше из гората. Веднъж една от тях — рогата и стара — без никакъв повод се наведе, затири се насреща й, та я блъсна. Понякога само се случваше да я наобикалят глупачки — у тях любопитството беше по-силно и от страха…
Като помислиш, тя не искаше кой знае какво от живота. Мечтаеше за едно малко сърненце, което да скача наоколо и за което тя да се грижи. Представяше си го точно. Виждаше го бяло, като нея, или по-добре сиво, като другите, да, разбира се, по-добре сиво, но то не идваше никакво. Зимно време й беше студено сама. Трепереше и си представяше, че има другар. Само да си опрат гърбовете, както правеха другите. Рисуваше си го едър и топъл, неизменно със златна луна на рогата… Беше съгласна и на по-дребен — дори също тъй разтреперан от студ като нея, — но той не идваше никакъв. Юни и януари все тъй се редуваха, съдбата на бялата хубавица си беше все същата. Тя вече знаеше всичко около себе си и не очакваше отникъде нищо.
Помнеше една от първите зими така: в замръзналата тишина на голямата бяла самотност внезапно се чуха гласове на човеци, а после силен кучешки лай и гърмежи. Веднага след това от дола лъхна на смърт. То беше един следобед — далече от мястото, където лежеше. И надвечер, когато всичко утихна отново, оттам се довлече едър мъжкар. Той падаше и ставаше — як за двамина — и късно вечерта вече не можа да се дигне. Само я гледаше и мълчеше. После просто остана така, където си беше — още по-тих и завинаги… Някое време тя не се чувствуваше сама с него, но после някаква друга тревога я накара да стане и да се махне от топлия труп.
След няколко дни пак чу лая, говора и гърмежите. Вечерта насам отново се примъкнаха сърни, които падаха и ставаха и отдалеч миришеше на смърт. Тя от бебе (а може би и отпреди това) смътно и сигурно знаеше, че говорът и гърмежите носят смъртта, винаги с уплаха го мислеше, но този път, след като вече не знаеше за какво да живее, видя в смъртта спасение.
Така реши: да чака човека с неговата пушка. И изведнъж се почувствува по-бодра. Вече не беше сърна, която не очаква нищо освен старата орисия на чудноватата хубост.
И ето една сутрин долови миризмата му в ниското.
Тялото й трепна. От два дни нищо не бе яла. Нощем студеният вятър обикаляше скалата, която уж правеше завет — зимният вятър с тънкия смеещ се глас. Бялата козина от много часове беше настръхнала.
Още веднъж остро долови миризмата му, но нещо не й достигна, да скочи и да спасява живота си.
Сърната остана така — свита на бяло кълбо до скалата.
Миризмата на човека пълзеше все по-тревожна. Тънкият слух на сърната вече долавяше дебнещите му стъпки. Ужасяващи и наблизо.
Тогава сърцето й изведнъж силно задумка. Но тя остана да чака и се насилваше да изчака докрай, когато краката й сами я изправиха. Розовата муцунка и острите бели уши също така — сами, съвсем неподчинени на никакви мисли — се стрелнаха високо нагоре.
В този миг ловецът я видя. И тя го видя цял — на няколко крачки от себе си.
Беше мигът, в който трябваше да й пратят смъртта, та да се отърве от нещастната си съдба. От хубостта си. от самотата, от сговора на сивите сърни срещу нея. Но тялото й не искаше никаква смърт. Тялото на животното не разбираше нищо от отчаяние и кръвта не разбираше и не искаше, тропаше в клетките й да бяга, крещеше, хапеше сред отчаяните писъци на бабите — бягай, ах, б я г а й…
С един скок сърната плувна във въздуха край скалата. И втори път, и трети — и макар че вече беше се закрила зад билото, тя продължаваше страшното бягане с всички сили. Задъхана, разтуптяна — премаляла от страх и от радост. А страхът беше див — истински, по-силен от всичко. Радостта беше празник — някой я викаше там непременно, зовеше от края на пътя с медна тръба, показваше й златни луни…
Хубавата сърна избяга много далеч и когато най-сетне спря, чу само ударите на сърцето си.
В миризмите цареше спокойствие.
От бягането се беше затоплила, тялото й потръпваше и ликуваше. Намери едно хубаво място, прикътано на завет, постлано с мека суха шума. Усети глад. Стомахът й се развика заради двата дни на безполезно мислене.
Тя сдъвка няколко листа. Когато спираше да се ослуша още веднъж, тези листа оставаха да стърчат от двете страни на муцунката й — като крилца.
Сдъвка ги бавно, с голяма наслада, после си легна на топлото.
А още по-после, постепенно и неусетно, бялата сърна се унесе и ето че след час или два вече беше потънала. Дълбоко и сладко — във вечния, прекрасен сън на следващия юни…
ТУНЕЛ
Здрасти.
Останах за малко сам и пак се сещам за вас. Точно сега не ми се говори с никого от тия наоколо, а като мълча, ми е кисело. Предлагам да си правим компания, докато дойде екселенц Георгиев. Тая дума „екселенц“ съм я чувал от една моя позната, която имаше родствени връзки с дипломатическите среди. Тъй и не разбрах какво точно значи. Прилича ми на „екселанс“ от онзи френски лаф „парекселанс“, който ще рече нещо много „отлично“, „превъзходно“ и други подобни. Или както би се изразила баба Дона — нещо като „аслъ“.
