селцето. Косата му — ръж разпиляна, очите — небе, усмивката — цъфнали джанки в балкана.
То ходеше босо, като останалите деца — в една кремава риза с петна, от тъкани кълчища. Само когато дойдеше време за училище, всички, разбира се, се обуваха — така беше им казал учителят. Някои с цървули, други по гуменки, трети с хубави нови обувки. Домлинка също си имаше гуменки — нови и сини, — но беше ударила някъде кутрето и то сега беше набрало. Много болеше — дядо й изнамери отнякъде джапанка. Тази джапанка хем беше обувка, хем не убиваше болното място и ето, момичето влезе в училището тъй — на левия крак гуменка, на десния джапанка. Никой изобщо не забеляза, даже учителят. Когато дядо й после я пита как мина денят, тя само сви рамене.
Тя често свиваше рамене, когато станеше дума за училище — добрият й дядо много не настояваше. Защото Домлинка „почетвъртяваше“ първия клас (както бе писала преди месец на майка си) и не й беше интересно да се говори вкъщи за там. Вече бяха говорили с дядо си — цели три зими едно и също, — нямаше какво толкоз да се повтаря.
Работата не беше в това, че детето не учеше като другите или не помнеше и не знаеше, а просто имаше една наредба, в която се казваше, че ако в първи клас няма най-малко седем деца, в селцето не може да има училище. Ще го закрият, децата Ще слизат да учат в града. Той беше далеч, най-близкият град, и още нямаше път през бърдата, по който да върви рейс. Когато получи наредбата, учителят ходи при всички — чете я, разговаряха, дълго обмисляха. Накрая едва изнамери спасение. Повика в училището дядото на Домлинка и му обясни сложното положение.
— Двайсет и толкоз деца — каза той — трябва да ходят в града на училище. Всеки ден и обратно, по снега и дъжда, по пътеката…
— Е? — казваше дядото на Домлинка и чакаше. Той беше умен и стар — знаеше за какво могат да го потърсят още преди да научи подробно. Толкова време беше живял — всяка любезност го отчайваше предварително.
— Има само един начин — каза учителят, — затова трябваше с теб да говоря.
— Е?
Дядото чакаше, като си местеше пръстите по бастуна.
Учителят гледаше през прозореца, вдигаше рамене, кашляше.
— Децата в първи клас трябва да бъдат най-малко седем.
— Е?
— Те са шест, новите, трябва ни още едно. Дядото беше разбрал — сега сам се загледа в прозореца.
— И като няма друго дете, трябва едно да повтори класа. За да спаси другите. Селото. Нали разбираш…
— Е? — каза старецът за последно и тъй си остана, унесен в прозореца, към бърдата, зад тях — някъде много далеч, закъдето не знаеше нищо. към „примамливи хоризонти“, както четеше в една книжка Домлинка, които за него бяха омразни.
Защото дъщеря му (майката на Домлинка), откакто замина за там, всичко се беше объркало. Първо доведе бащата, за когото… старецът нищо не каза пред него. После доведе, детето. И оттогава не беше се връщала.
„По-добре“ — мислеше дядото и сега, докато гледаше през прозореца; от мига, в който научи, че Домлинкиният баща някъде е заминал и никой не знае къде е, той не искаше да се види с дъщеря си. Отгледа малкото, то се изтърси полека — сега не го даваше никому. Адресът на майката беше фалшив — правеше го така заради внучето.
— Аз предлагам — долетя отнякъде близкият глас на учителя — да запишем Домлинка пак в първи клас, така децата в първи клас ще станат седем и ще спасим положението, нали разбираш.
После те вече вървяха по улиците на селото, между къщите и дуварите, които старецът бе гледал седемдесет години, гледаше ги и сега — сливите, плетищата, диво големите орехи на площада — и пришелецът учител му обясняваше как ще спасят положението на селото. Защо точно Домлинка ли? Как защо, все едно някой трябва да бъде жертва, нали разбира, нали е ясно какво инак ще стане, когато закрият училището, и без това селото свършва, младите бягат, както навсякъде, старите си отиват полека…
И без това старецът знаеше всичко, кимна веднъж (вече не викаше „е“), после се разделиха с учителя.
И без това дядото на Домлинка знаеше много добре, че другите шест деца имат родители, пред които на даскала щеше да бъде още по-трудно; кимна му още веднъж и си замина нагоре с бастуна — към портата, в рамката на която една кремава ризка с петна толкова често заставаше, и „сигурно тъй — мислеше той — бог се показва на хората, в рамката на вратата от плет, с ръжени плитки и под кълчища“.
Втория път, когато детето пак трябваше да спаси другите, всичко това мина по-лесно — и то, и дядо му, и учителят бяха сега някак си свикнали. И всички останали, естествено — дори някои от тях не винаги с подигравки се смееха.
Но третия — когато Домлинка започна „почетвъртяването“ на първи клас — стана скандал. Старецът бе размахал бастуна в училище и трябваше всички родители да се съберат. С мъка го усмириха, той ги заплашваше, те му обясняваха как ето сега две деца (даже две!) в селото има, които догодина ще тръгнат на училище, и всичко това ще се оправи, няма да има нужда Домлинка сега да „попетва“.
— Нали и миналата година имаше едно! — викаше той силно и бастунът трепереше из ръцете му.
— Имаше, ама нали заминаха! — викаха те още по-силно. — Две седмици преди училище се изселиха в града!
— Само да почнем, дядо Домлине — каза учителят, — нали разбираш. Само да тръгне веднъж, по наредбата, да не дойдат да ни закрият, след това вече. След това той го изпрати до тях и пред детето му обясни как всичко ще се оправи. Домлинка ще вземе изпити допълнително, бързо и ще премине през класовете, да си настигне връстниците. Само да дойде моментът, когато двете деца догодина попълнят необходимата бройка.
Моментът не идваше бързо, времето си вървеше, Домлинка навърши десет години. Беше и едра, ризката откъсваше, плитките натежаха, очите й гледаха тънко и бистро. Седеше отзад, повече гледаше през прозореца или си отиваше вкъщи. Можеше вече да готви или поне да помага на дядо си. И — разбира се — най-много обичаше да чете. От учебниците за по-горните класове. Имаше ги до един — дядо й ги купуваше всяка година. Приказките от тези учебници бяха чудесни — знаеше ги и слепият Иван от Домлинка. Те обичаха да седят до стената — тихи, облегнати, — слепият-слушаше, момиченцето четеше. Неговите очи — като книгата бели — нагоре в небето. Нейните — сини като небето — надолу по редовете. Седяха си тъй до стената, гласът на Домлинка блещукаше в черния свят на слепеца — и двамата бяха щастливи.
Така ги завари и онзи следобед, когато пристигна инспекторът.
Той беше с една джипка, която изви на площада и спря — тъкмо пред тях, до стената.
— Момиченце — каза човекът, когато слезе от джипката и посочи, — това ли е училището на вашето село?
— Да — каза детето.
Шофьорът запали цигара, инспекторът тръгна към входа. Обърна се от стъпалата и я попита:
— А ти… не си ли ученичка?
Момиченцето се изчерви и скри книгата зад гърба си.
— Хайде ела — каза той. — Ела да ме заведеш вътре.
— А че върви де — каза слепият Иван и си опипа тоягата. — Върви да покажеш къде е.
Детето се приближи до човека, той се загледа в краката му. Видя джапанка и гуменка, помълча, хвана го за ръката.
— Как се казваш ти?
— Домлинка.
— В кой клас си?
— В първи.
Лицето й беше като божур — те така влязоха в класната стая.
Инспекторът се представи, поприказваха малко с учителя и после започна да изпитва. Шестте деца вдигаха ръка винаги и знаеха. Само Домлинка седеше отзад и мълчеше. Толкова беше свела очи, че над
