Сега ще пусна радиото и ще постоя в стаята ей така — без да работя каквото и да било. Няма да го пусна.
Ще седна да си гледам работата.
Пускам го като едно нищо. Стига само съм работил непрекъснато. Докога да работя? За какво всъщност работя? Все работя, дявол да го вземе, и нищо. Кой ме излъга въобще, че тази работа ми приляга? А защо пък да не ми приляга, след като толкова много, след като толкова много я обичам? И блъскам?
Ако наистина си обичам работата, тогава няма да пускам никакво радио, а ще си седна на съответното място и край! Само една вода ще пия преди това. И нека да си допуша цигарата.
Хубост насила не става, мой човек. Така си е. Я вземи, че си пусни радиото. Тя ще се оправи сама.
Какъв смисъл има точно сега да слушам радио?
Да можех да си цапна един шамар. Сигурно веднага щях да взема решение. Не е лесна работа да си цапнеш шамар. Я да опитам… Така и предполагах. Ръката ми не се отпуска както трябва. Знае кого бие. Човек не може и да се целуне сам, ако случайно поиска. Трябва някой друг.
Най-после! Съседите се сетиха да пуснат тяхното радио. Стената е тънка и през нея чувам много добре. При това не съм виновен, че не сядам да работя. Работи ли се при такъв шум?
Какво щастие наистина. Ето къде живеели моята почивка и шамарът, и щастието, и колко ли още неща!
Все у някой друг.
НА ПЛАЖА
Голям празник беше този съботен ден — градчето се радваше на своя плаж. То беше малко градче и жителите му трябваше да уравновесяват самочувствието си само с високи претенции и видни родственици. Може би басейнът беше първото видимо и осезаемо, което идваше на мястото и заедно с хубавия хотел, огледан в него.
Невъобразим шум се вдигаше из водата и около нея, радостта на малки и големи се търкаляше и се приличаше полугола под силното обедно слънце.
Едно момче на около десетина години стоеше право, облечено, загледано в прелестното чудо и в красотата на човешките възможности. То беше натъпкало в ризата си хляб, да може тук да изкара целия ден, или пък може би нови бански гащета, и тя стоеше издута отпред на гърдите му. Изпиваше с очи целия басейн, но все още не се решаваше да се съблече. По профила му, по ръцете и — странно — по косата човек можеше да помисли, че тъй и никога няма да се реши.
Някаква местна знаменитост от елегантния пол, в костюм, без който би изглеждала още по-зле. от време на време с припадничав глас се провикваше към детето си. но то за зла участ предпочиташе лудата игра във водата, отколкото нейната обучаваща го компания. Без него тя оставаше сама, някак си не намираше за себе си точно място и поза. От всичко това беше нещастна.
Един мъж — години трийсет и пет, телосложение отлично, здраве много добро, в джоба му пари поне за двеста-триста хляба — също беше нещастен. Той пък беше сам, чужденец за този град. и го мързеше да си потърси компания.
И ако човек се вгледаше във всекиго поотделно, с изненада би откривал по едно малко или по-голямо нещастие.
Само облеченото момче, което от време на време крадливо протягаше ръце под душовете, а в моменти на сляпа решителност и лицето си — само това момче изглеждаше напълно щастливо. В очите му се оглеждаше целият шумен басейн — толкоз нов и хубав под слънцето, — по пръстите на ръцете му струеше водата от душа и по устата, по носа, по ушите. А насреща, само на двайсетина крачки, зад големите прозорци на хубавия хотел, то знаеше, че живееха някои от онези хора, по чиито куфари са налепени етикетите на големия, шарен, пълен с различни щастия и нещастия свят. Малко ли беше това?
Е, под ризката му не бе натъпкан хляб. Нито банските му гащета. Там просто бяха гърдите му — странно и страшно издадени напред, смазани още в утробата, една сбъркана гърбица, която щеше да остава под всичките му следващи ризи и да се скрие чак когато му ушият дървената.
Момчето се усмихваше.
ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМ
Когато бях бебе, залъгваха ме с дрънкалки — майка по-късно ми е разправяла.
Когато бях момче, лъжеха ме с измислени приказки — моята баба ми ги разказваше.
Когато бях юноша, момичетата ме лъжеха с любов — всичко това помня много добре. Помня го и още сънувам.
Когато бях студент, лъжех се сам: илюзии, джаз, вино — колкото щеш.
Сега съм вече голям. Животът ме лъже със своите истини.
ПОКОЛЕНИЕТО
Жена ми посяга към най-лошата череша в чинията. След като я изяде, тя отново взема най-лошата от останалите. По този начин й се пада все най-лошата череша, но тя яде все по-хубави. Накрая обикновено поклаща пред очите ни последния чифт, предлага ни го и казва:
— Черешите бяха чудесни!
Дъщеря ми посяга към най-хубавата череша в чинията. След като я изяде, тя отново взема най- хубавата от останалите. По този начин й се пада най-хубавата череша, но тя яде все по-лоши. Накрая обикновено прави горчива гримаса, плюе и казва:
— Черешите бяха ужасни!
ХОДЯ И ТЪРСЯ
Това ми е орисията: да ходя и да търся. Вече десет години обикалям балканите и горите — с една торба сладки илюзии и с един враснал в ръката ми чук.
Често приятелите ме питат: „Абе ти още ли гониш Михаля?“
Усмихвам се колкото мога (то какво друго ще сториш?) и все тъй продължавам — с надеждата, че все пак ще намеря рудните жили. Всъщност за това съм се учил. На мене за това ми и плащат.
Няколко пъти наистина съм намирал по нещо. Някои от рудните жили се превърнаха в мини, после в различни метали (например за вилици, панти, оръдия);
веднъж даже и вестникът писа за мен. След това нещо ме наградиха. Предложиха ми „постоянен живот“ и началнически служби из новите рудници.
Много пъти съм сравнявал краткото тържество на един резултат с онова постоянно и радостно, тревожно и вечно тлеене на надеждата. И дълго съм мислил за крайната точка на човешката цел, сравнена с онова по пътя към нея. Мислил съм за мъртвия мигновен блясък в кристала и за онази великолепна бавна химия на незабележимото сътворяване.
Това е моята благословена орисия: да ходя и да търся.
Вие си вземете крайните резултати ей така — даром.
Оставете ми само хляба, солта, любовта, свободата. Поправка:
Свободата, любовта, солта, хляба.
ГРЪМООТВОД
Ти си по-високо от стопанина, когото предпазваш.
Остър си като игла и все пак никого не бодеш. Присъствието ти не струва много скъпо, но отсъствието ти може да разруши всичко.
Ти си върхът — заедно с основите сте всъщност мярката на всяка сграда.
За да служиш добре, принудени са да те позлатяват.
