ТРУДНИЯТ ХУБАВ ДРУГ НАЧИН
На една много далечна поляна в Родопите веднъж попаднах на кошери. Всъщност на кошери съм попадал много пъти, но забележителното сега беше това, че реших да си открадна мед.
Бяхме с моя приятел Гюнеш. Завързахме си лицата с две кърпи — също като професионални бандити, — после си сложихме черните очила и въобще така се окопчахме отвсякъде, че да няма голо местенце по нас.
Нападението започна бавно, но скоро ни се наложи да го свършваме бързо.
Все си спомням как тичахме с питата като луди, как се търкаляхме в бурени и коприви и как накрая скочихме в реката, за да се отървем от стотиците разярени пчели. Изобщо цялото удоволствие от пресния мед беше скъпо платено и вечерта се прибрахме издраскани и подути.
Много време е минало оттогава. Незабравимата кражба отдавна се е превърнала в един сладък спомен. Не може, когато видя кошери и пчели, да не се сетя за нея. Във всички случаи ми е много приятно — изпитвам едно гордо умиление.
Само когато ми се случи да видя пчелар, застанал спокоен сред своето хвърчащо стадо — грижовно доволен, голите му ръце отрупани с кротки пчели, — само тогава, гледайки всичко това, изпитвам едно мило унижение.
ИЛЮСТРАЦИЯ
Малко обяснение.
Моят приятел Иван Кожухаров е илюстрирал голяма част от разказите, които сам си харесвам най- много. Ние дълго сме говорили за тях — впрочем, както и за неговите рисунки. Веднъж се опитах да сторя обратното, тоест с думи да илюстрирам рисунка. Ето този опит.
Човекът — на всяка цена. Аз — непременно. Жената — естествено. Пръстите на краката, с които сте стъпили, но не земята е грешна, а ние. Виж кокалчетата и петите подробно, разбира се, с неизчезваща мъка. Окото сега — ах, окото! Копита на крава и бялата пяна от устата на черния бивол, пръстта — вечните скулптурки от следите на калта — лудата, луда извивка на овнешките рога, нежната и невидимо тънка тревица, превърната в мляко, мучене, и виме, и гладно момче, застанало някога срещу оскърбените им муцуни, а между тях — топли и страшни муцуни — все тъй напред:
с копитата по пръстта, конете отзад в неизбежния спомен, капите на попове — пеещите в дълбоко мълчание отци, — невидимият неизчезващ мирис на прах от това тичане (накъде?), ех, мамо, тъй са рогата на овена, тъй, ние сме извитите всъщност, но още по-прави от това, по-прави, отколкото бяхме — и сме красиви дори, поради черното сме дори и блестящи.
(Истински мръсни стените, не заради снобския признак, мухлясала мода: „художник“ — утробата да не би да е чиста?)
Ето те — просиш на стълбата, мамо. Ето те — между царете. С меча в ръка или пък с топлинката от погледа на жребчето — ето те винаги, всякъде, всякак, толкова свята и неизбежна… Каква ли беше пък тази ужасна илюзия, че ти можеш да бъдеш повече от една? Слава на бога — не си. Не си, не си — ето ги всички останали. Само една си. И ние.
Защо не разбрахме навреме?
(И напукването по стените над леглото, и мръсната боя с петната е рисунка — дяволът ли? Самодиви ли нощем? Или все умореният, тежкият, детски пригласящият на неспасяемо отминаващите копита дъх от гърдите ти, художнико силен и беден?)
Тук са копитата и муцуните, и рогата. Конете отзад. Светците, мъжете и мама. Даже стаеният, страшният вик на душата.
Тук са — щом ние сме тук.
КАРТИНИТЕ
В Клуба на журналистите в София има една картина — окачена е на стената до телефона. Тя представлява уличка, къща и дувар. Тихо е в това нарисувано село, слънчево и далечно — очите ми толкова вечери се унасят по него. Поемам дъх, нещо си спомням — винаги съм харесвал тази картина.
Веднъж край Камчия попаднах в къща със същата уличка и дувар. Там спах и една бабичка ми сготви заек, и ми разправя цялата вечер за внуците, пръснати по големия свят. Срещу мен, на стената, висеше картина. Тя представляваше град, магазини и трамваи. Разпознах ъгъла „Алабин“ — „Граф Игнатиев“, фотовитрината и Клуба на журналистите.
ЗДРАВЕЙ, БАЙ ДОНЧО
Реших да ти се обадя с два реда. Тая пролет щъркелите дойдоха, както му е редът — точно на двайсет и втори март. Видях го нашия, баш като кацна от път. Мокър и кален и не може да си прибере изведнъж крилата. Помръдва ги още. Шията му накриво, главата му виси, ама ще речеш — смее се. Дошъл си значи човекът.
Добре, ама есенес, като заминаваха щъркелите, един остана. Те всяка година оставят по един, като си заминават, не знам защо. Реджо го прибра и го отгледа през зимата в обора. Като се раздигна времето, пусна го навън.
Добре, ама щъркелите, като дойдоха сега, тоз щъркел ги чака в ливадата. Те го наобиколиха, гледат го. тракат клюновете и му се чудят. Че като го натиснаха да го кълват — бре, утрепаха го човека. Докато не го утрепаха, не го оставиха.
Реших да ти се обадя с тия няколко реда, че разбираш от всякаква гад — и дива, и питомна. — та си учен човек и да ми кажеш защо тъй щъркелите, като се върнаха, го утрепаха. Те всяка година оставят по един, той умира през зимата, ама тоз остана на Реджо в обора и като дойдоха, че го утрепаха. Защо, бай Дончо, това да ми пишеш с два реда, щото ние тука все приказваме, ама нали сме прости хора. не знаем.
Ние сме добре, работим в горското пак, ти как Си? Поздрави Снежана и децата.
Твой Салчо
ЗДРАВЕЙ, САЛЧО
Не зная защо щъркелите са утрепали онзи, дето е презимувал на Реджо в обора. Питах един професор, той приказва, приказва, ама и той не знае. Питах в зоологическата градина — нали там зимуват и щъркели, и други птици — и там нищо не можах да разбера.
Добре, ама ние навремето, като завършвахме нашата геология, тръгнахме по обектите и един от нас остана в университета. Намери и той топлото място — като щъркела в обора на Реджо, — изкара там тия години, през които с тебе се знаем. Как да е, полека-лека всички се прибрахме по София. Сега работим с този колега в един институт. Гледаме го ние, мърморим си и му се чудим. Всеки ден ще намерим чалъм да го клъвнем и по малко го трепем, човека.
Това е. Ние сме добре, ти как си? Поздрави Вана и децата.
Твой бай Дончо.
ЛОЗА И ТОПОЛА
Има една лоза в деренцето край гара Железница — увила се е около много висока топола. Гроздето е „пармак“ — едро и сладко, и хрупкаво. Петстотин кила дава годишно лозата. Все я чувам да казва, като й гледам снагата:
„Тополо, тополоо… Колко си груба и безплодна. Я виж листата ми, оперени в твоя клонак. Сочните ми и тънки ластари. Да не говорим за шарените и тежки гроздаци, в които е скрита магия.“
