Все искам да отговоря, когато се вгледам в дървото:
„Лознице, лозницее… Ти се моли да е здрава тополата…“
ЧОВЕК, ОТРУПАН С НЕЖНО ВНИМАНИЕ
На Емил
Като малък бях много здраво момче. Играех по цял ден и правех каквото си искам. Никой не се интересуваше от това.
По-късно се разболях. Отрупаха ме с нежно внимание.
Като студент пишех разкази за себе си. Изповядвах се в тях. Задавах въпроси към всички, за всичко. Никой не се интересуваше от това.
Сега съм професионален писател. Околните ме отрупват с нежно внимание.
ПЕТЕЛЪТ
Тази история започва с това, без което нямаше как да се случи — една хълмиста земя, зелена, с набедени като свещи мешета. Дъбове, церови или благуни. Горуни, пърнари, граници. Едното и също дърво, за което имената не стигат. Набедени — тези дървета — божии паметници на нещо. В едната и съща земя, за която словата не стигат.
Слизаха тревните хълмове към реката (слизат сега, тъй ще си слизат во веки), бялата нишка вода ги очертаваше. На един от тях имаше къща. Около нея дърветата — едносъщните, многоименни — даваха сянка и жълъд, чаталите им стиснали листници за през зимата.
Къщата нямаше двор и ограда, неин единствен съсед беше небето. То даваше дъжд и трева за овцете, слънце за песните на кокошките. Стопаните му се молеха мълком, гордо уморени от битката със земята. То ги оставяше живи — те винаги я печелеха.
Най-многобройният, вечен, пълен с истории свят бе на кокошките. Те не напускаха мястото даже и за малко, както това правеха овцете. Все бяха тук, ходеха, ровеха, снасяха и кълвяха — крякваха за последно върху дръвника. Успокояваха (шарено и шумно) дивата тишина на планината, като я правеха по такъв начин и смислена.
Най-важни в цялото перушинено стадо, разбира се, бяха петлите. Бели, ребати, червени. Ситни, огромни и средни. Вършеха своята работа сръчно, проскубваха се полека, прегракваха — последното „кът!“ произнасяше брадвата.
Един от тях успя да остарее — стопанката имаше слабост към него. Роднина на всички, жива история на нещата, той ходеше бавно, лягаше късно и ставаше рано. В тихите слънчеви дни обичаше да се изтяга върху торището.
Той беше естествено по-малко красив от младоците. По-малко силен от средната възраст. Без този блясък на перушината. Без лудите намерения още в походката. Даже извивката на врата му с течение на годините се загуби. Понякога приличаше и на лошо направена кукла: перата стърчаха несръчно и тъжно, краката — подгънати и неприбрани, гребенът — синкав и клюмнал. И окото му не лъщеше като на другите. И тичането му беше старешко. А в онзи миг, когато трябваше да си бъде мъж без условия и да пошепне своето име в яйцето, той беше тромав и бавен. Не така огнен, светкавичен, нагъл. Той беше сега някакъв вид съзерцател…
Те не разбираха всичко това — меките, снасящи дами — или пък тъкмо то много им допадаше. Не бягаха от него. Не отказваха. Държаха се тъй, както навремето техните баби. И (може би единствената награда за възрастта му) петлювият закон за ревността го заобикаляше. Той можеше само — едничък от всички — да пусне крилото си бавно, да се накокошини добре и спокойно, да извие свещения полукръг около избраната без мисълта, че друг от петлите ще връхлети гневен и безогледен.
Чудеше се понякога старецът, откъде този респект? Те бяха по-силни от него. Те правеха любовта пет пъти по-често от него. С восъчноцветните каменни клюнове, с нокти и погледи на орли. С разлюлените и надути подушници, с шипове и маниери на кръстоносци. Ах, с тези кървави месести гребени, друсащи се в мига електрически — като корони на змейове…
Е, той знаеше за тях онова, което те още нямаше как да научат за него. Той беше някога млад. Те още не са били стари. И им прощаваше някак си превъзходствата. И някак се радваше на тъгата, доколкото беше възможно това. Лягаше кротко върху торището, от което бе възвестявал дни и години, разстилаше перушина сред топлината отгоре и отдолу, опъваше си краката, крилата, с унесено кръгло око към нещата. Петли и кокошки, поляна, небе. Битки, любов, ядене, врагове. Нощите, слънцето, зимите. Дивото, лудото, късащо „кукуригу“, бликнало в теб като лава. Гледаше старецът и си почиваше. Зеленото на тревата, дръвника. Влажните очи и медения глас на стопанката. Шарения фистан около нея, който така много приличаше на кокошка. Ръката й — сладка и щедра като харман. Белите яйца в нея, тъничкото пиукане на жълтите мърдащи пухчета. Все така вечните пухчета, колкото смешни и изненадващи.
Какво е да си петел?
Защо си?
Заспиваше старецът върху бунището, сънуваше младостта си, зърната, стопанката (превърната с дрехата в истинска ярка), изкукуригваше тежко, продрано и щастливо, ставаше и продължаваше да живее.
Това е, което не знаеха младите, че живее. Едри, напети и силни, трептящи от спорове, страсти и нужди, те схващаха този свят като огледало. Само те вътре — красавците. Само онова съществува, което е близо до човката и краката. Кълвеш си и крачиш около къщата. Извикваш своето кукуригу и пляскаш с криле. Намираш глист и съобщаваш: „Тук-тук-тук-тук!“ Или пък:
„Кррррррррът!“, когато ястребовата сянка изведнъж шарне в тревата. Това е светът и това е животът. Какво повече можем да кажем за него? Напълваха гушите младите, вдигаха око към небето, хвърляха се върху кокошките, за да подпишат яйцето. Прибираха се да спят в курника. Скрити от пора и лисицата, отпуснати, чакащи следващото разсъмване.
Така вървяха нещата в кокошия свят край самотната къща, И те щяха да свършат дотук, в нощта на голямото приключение, ако не беше…
Но да започнем така, както започнаха и нещата.
Имаше пълнолуние, ясно небе — хълмовете белееха под месечината. Светлина падаше и в курника, денят-й нощта бяха го разделили наполовина. Задрямали и заспали, клекнали върху пречките и лесата, петлите, кокошките, ярките не усетиха идването на смока. Той се бе източил през процепа по-тихо от сянка, навил се, изправил глава неподвижен. Яйцата ги нямаше в полога, както обикновено. Дребните пиленца бяха пораснали и не чуруликаха в коша със слама. Те вече бяха накацали до големите.
Смокът ги гледаше, спомнил с мъчителна радост вкуса им. Езикът му трепна. Главата му се извиси нагоре още. Кое от тях? Или кои? Най-напред първото, най-близо до него. Ето това. Я отвори очите си да ме видиш…
Влечугото се примъкна напред все тъй безшумно и отново изправи глава. Тя беше огромна и сплескана като на котка. Вече на една педя от пилето.
Той чакаше битката да започне с очи. Беше го правил от малък, при много по-лоши условия. Денем, при всичките рискове на светлината, увил се около някоя трънка. Птичето трябваше само да го погледне. Той чакаше, слушаше песента му. Когато изтървеше своите нерви, изсъскваше и помръдваше леко. То се обръщаше, птичето, виждаше очите му и замлъкваше. Оставаше така дълго, после започваше да трепери. Ноктите му изпускаха сетното клонче и топката перушина тупваше на земята заспала. Смокът отваряше уста…
Хайде, погледни насам, пиле.
Пилето от курника спеше. Смокът го чакаше. Спомняше си стотиците случаи като този. Миризмата нарастваше с времето, от това крайчеца на опашката му се сгърчи. Пилето от курника така и не се събуди, той просто го приближи още малко и му захапа главата.
Сгушено до съседа си, тлъсто, пилето не умря мигновено. Успя да изкряска, запляска с крила — другите
