— Тиквени семки — смее се дъщеря ми. — Защото се раждат в твоята тиква.
— Все пак се ядат — защищавам се аз.
— Чоплят се — казва тя. — Човек не може да се нахрани със семки, нали?
Да, зная, разбира се, и това. Но мисълта, че биха могли да поникнат…
ЗА РЪЖТА И ЗА КОЗАТА
Хълм с бозово чело, набраздено от пороища и години. Отгоре му ръжена нива — мека, светлозелена, развята като перчем. Една коза се катери в сливака, стъпва по надгробните камъни — за какво Друго ли служат? — опъва колкото може краката, шията; острото й виме щръкнало напред, полунагоре. Може да се направи картина. И ако се случи художникът да е надарен, следите от неговата четка ще ни разкажат почти всичко за мига. Ще пълнят очите ни с юни — затворен в рамка, окачен на стената. Може би ще успеят да ни загатнат дори за причините, поради които кичестите маргаритки се усмихват на зеленината тъй бяло и от време на време на жълти точки без, разбира се, тези подробности да се превърнат в липса на вкус.
Филм става. Ако се случи режисьорът да е умен и досетлив, връхчетата на гробищните сливаци с мокър шепот ще тръгнат към залюляното виме, ще чуем унесен звън на хлопка, мек врясък на ярета, ръжта ще почне да се полюшва.
Някои умеят да го превръщат в музика. Например флейта, разтреперана високо в синьото, като крилете на чучулигата. Или медни тръби, леко докоснати струни, силно ударени. Може би глас на жена — грозна, с голямо сърце, нещастна жена, провикваща се рядко, понякога, никога, изведнъж, само сега.
Разбира се, всичко това може да се опише. И ако се случи писателят да е майстор, ние ще разберем още много неща за ръжта и за козата. В нас ще почнат да се проявяват снетите отпреди, но досега невидими истини за нещата, ще ни бъде прошепнато тихо защо малкото зелено море се вълнува и как жилави са стеблата на тънката ръж, а класовете все искат да бягат, гонени от зърното, да тръгнат с вятъра искат — къде да е, но не вече тук — и както са много, си пречат, всеки изнемогва между съседите, а пада без тях, блъска ги, за да се издигне по-нагоре, но им протяга осили, да го спасят, и твърде малко от милионите ще могат да се върнат пак в земята, та да повторят там единствената смислена игра — играта на обикновения живот, — всички други в хамбара, затуй са ги торили. Майстор само да е разказвачът: в изядените връхчета на клонките ще зърнем шарките на козяк, свещеното безумство в пръч, ще чуем приказки за бедността, скръбта и гордостта на мъртъвците, над чиито кости пият сила корените на сливаците. И още много мъдри думи, думи, думи — и звуци, пози и петна — за ръжта и за козата.
Но кое изкуство, приятелю мой, освен собственото ни просто, обикновено съществуване би могло да ни предложи дъх и вкус на топло козе мляко?
Парче от ръжената питка?
Или само тази бликнала и луда радост, че в момента си жив. Седиш си на един хълм. Дишаш! Пече те слънцето. На всичкото отгоре около теб е светлозелената ръж, а там някъде някаква коза тъй хубаво се катери по плетищата…
БОЯДИСАНАТА КОКОШКА
Тя беше бяла и си живееше по двора така, както останалите кокошки. Кълвеше каквото намери. Снасяше яйца и мътеше пилета. Някога прехвръкваше над плета и дълго ровеше с крак из градината, да търси червеи. Ако наистина успееше да намери, прибираше се доволна и тръгваше бавно към каменното корито:
— Кааааааааа-ка-а-ка-кааа!
Обществото на пернатия свят, сред който се нижеха дните й, не й пречеше с нищо. И тя не му пречеше. Петелът — любезен, наперен и бърз — не й показваше с каквото и да било, че я пренебрегва. И сигурно така спокойно тя щеше да си дочака божия ден, когато стопанката на двора щеше да я хване за крилата, после за краката и щеше да затътри чехли към дръвника (брадвата, огнището и котлето), изобщо всичко туй, което е на края на кокошите съдби.
Но един ден, както се разхождаше край боклука, бялата кокошка забеляза, че тук току-що са изсипали чудесна мека пепел. Тя без това имаше намерение да се къпе — веднага легна и запърха с криле.
Дълго трая приятната баня. Най-сетне кокошката стана и се отърси. Още не бе намислила с какво да се заеме след банята и накъде да поеме, когато една от другите кокошки се вторачи в нея и тревожно изкряка. Притичаха още няколко, да видят какво става, и те започнаха тревожно да крякат. За по-малко от минута бялата кокошка бе обиколена от състава на курника и (тя просто не вярваше на очите си) всички я гледаха с ужас. Но това, че я гледаха с ужас, се оказа съвсем не най-страшното: една по една кокошките започнаха да я кълват — жестоко и злобно. Объркана и изумена, бялата кокошка се опита да избяга, но другите, свирепи като ястреби, я застигаха, изпреварваха и завръщаха по всички кьошета. Ударите на техните човки ставаха все по-яростни и все по-чести. Петелът се бе запилял някъде по съседите (той всеки ден обикаляше там), нямаше го да тури ред, да я защити и спаси. И когато най-сетне всичко утихна, бялата кокошка лежеше до каменното корито обезобразена и мъртва.
Само че тя не беше вече бяла — от саждите, в които се окъпа, изведнъж се бе превърнала в черна кокошка.
— Затуй са я убили — каза стопанинът на двора,-когато заедно със стопанката откриха трупа. — Защото е черна.
— Глупости — каза стопанката, — я виж колко черни кокошки има по двора, тях защо никой не ги наказа?
— Те са си черни — каза стопанинът. — Не боядисани.
ПОТОЧЕТАТА И МОРЕТО
Правех геоложката карта на един горски път край морето. Почвите тук бяха все песъчливи и местността беше пресечена от поточетата — малки като ровове, с по една педя вода. Почудих се какъв условен знак да измисля за тях и за момент дигнах глава.
Тогава срещнах погледа на новата седемнайсетгодишна чертожничка. Нейните очи бяха жълтеникави като пясъка, изписани с чертички от сенки. Използувах точно това и така нарисувах тези малки поточета — с изтеглени чертички и сенки.
Стана хубаво. Но нищожните поточета изпъкваха на картата силно, докато морето беше означено само с обикновената и проста крива на собствения си бряг.
Дълго време смятах, че съм сгрешил логиката на знаците в картата. Един ден в службата дойде майката на тази чертожничка. Тя беше петдесетгодишна и нямаше нищо от външната елегантност на дъщеря си- Нямаше грим на очите — само обикновените и прости елипси на техните собствени брегове.
Тогава внезапно видях, че символът в картата ми не беше сгрешен. От дълбоките сини очи на тази стара жена ме гледаше едно цяло море.
ОПУС ПЛАСТМАСИ
Пластмасите заместиха кожата, памука, метала, дървото. Вълната, камъка, гумата, гьона, коприната.
Пластмасите заместиха здравите стари материи — изпитаните, верните, простите.
Пластмасите много по-лесно се делят, режат, стържат, изливат в калъпи.
Пластмасите са по-евтини.
Една и съща пластмаса става за бургия, комбинезон, прозорец и дръжка на косило. Тя едновременно таи в себе си качествата на свила, стомана, стъкло и биволски рог — всичко зависи само от начина, по който ще бъде обработена.
Но при едно нагряване, дори съвсем слабо и краткотрайно, тези пластмаси са тъй отчаяно беззащитни. Те-много лесно омекват, стапят се, разлагат се, изгарят. Просто изчезват в небитието на дим, дори без да оставят една шепа пепел или едно късче сгурия.
