дъската на чина се подаваше само косата.
— А сега — каза инспекторът — Домлинка Ще ни разкаже една приказка. Например онази, която четеше отвън преди малко. Това ще бъде нейното наказание, че не си беше на мястото.
Детето погледна смутено първо учителя, после инспектора, който повтори:
— Хайде, Домлинке, разкажи ни една приказка.
— Хайде де — каза учителят, — какво чакаш още.
Домлинка стана, постоя така няколко секунди и се загледа в прозореца. Каза заглавието на една приказка (шестте деца вече се бяха обърнали да я гледат) и започна да я разказва.
Инспекторът знаеше тази приказка — той беше съставял учебника за четвърти клас. Отвори уста нещо да я попита, но реши да изчака до края.
Той знаеше всичките приказки от учебника, както и всичките начини, по които разказват децата; знаеше даже и това, че случаят е малко по-особен, заради необходимата бройка на първокласници, и всъщност не знаеше само едно — какво имаше вътре в душата на обърканото момиченце. И сега, заслушан в познатата до втръсване приказка, инспекторът почна да научава и него.
Червенината по бузите на Домлинка избледняваше, налетите й от смущение очи с всяка дума се избистряха, при всяко помръдване на главата ръжената й нивка меко му махаше.
Това беше най-хубавата приказка, която училищният инспектор бе чувал. Стара и някак си нова. Същата и някак си друга. Детето я знаеше точно и сега някак я измисляше. Приказката за грозното пате, което после се оказало лебед.
Когато най-сетне Домлинка свърши и седна отзад в тишината, всички стояха така, както си бяха застанали от началото…
Спаси ги звънецът, децата излязоха отвън и забравиха.
Учителят тръгна по коридора до инспектора — първо отляво, после отдясно; дневникът страшно му пречеше из ръцете.
После инспекторът имаше работа в другите стаи — свърши я, както му беше редът, и тогава си тръгна. Пак така с джипката, както беше дошъл: бавно по лошия път през деретата — към низината, града и цената.
Преди да излезе на асфалта, той нареди на шофьора Да спре, извади бележника от чантата и нещо записа.
После инспекторът се загледа назад и нагоре, където балканът подпира небето — с диво могъщество. оттука умиращото селце не се виждаше никакво. Човек не можеше и да допусне, че изобщо го има освен, разбира се, ако не е ходил случайно нататък. Освен, разбира се, ако някога с нещо не е усетил как тези там дядовци и бастуни — дуварите, къщите, плетищата, — усмивки на цъфнали джанки и плитки като ръжени ниви, и семето на рода под кълчища подпират и него самия — с диво могъщество.
ПИАНОТО
Нашите къщи огражда неголям двор, покрит със сгурия. Приличат на хора, насядали в кръг да обсъдят нещата. Каквото стане в една — чуват го всички останали. Но от разнообразните звуци най-ярко се откроява пианото. Жената е пенсионирана артистка и свири в различни часове на деня. Радостно и тъжно, бързо и бавно — ту сладък смях на момиче, ту скрито страдание, ту вик и въздишка на мъж. Все едно, всички
Старата артистка умря и пианото млъкна.
Прозорците престанаха да изглеждат като очи на човеци, застанали в кръг нещо да обсъждат. Въздухът между тях натежа. Крясъците на децата станаха грозни, котките диво мяукаха нощем. Никой не споменаваше за пианото — всички си мислеха за това.
Една неделна утрин внезапно и плахо от друг прозорец се чу: до-ре-ми-фа-сол-ла…
Художникът подскочи пръв и подаде глава от тавана. Поетът извика силно: „А!“ Хлебарят излезе и погледна нагоре. Децата спряха играта за миг.
От прозореца все тъй излитаха несръчните звуци, а след като утихнаха, едно малко момиченце подаде глава. То държеше нещо в ръка, хвърли го.
Във въздуха между къщите една книжна лястовичка красиво и дълго летя.
СТЪЛБИЩЕТО
Народът по гарата бързаше на различни посоки, трупаше се по касите и сънено чакаше по скамейките.
Близо до мен една бабичка носеше бебе. Някой в навалицата я бутна случайно и тя падна. Това беше на горния край на стълбището и стана така внезапно, че никой не можа да я задържи. Бабата се търкулна надолу, без да изпусне детето. Стори ми се, че чух как й изпукаха костите. Суха и дребна, тя се обръщаше акробатически — детето все още беше в ръцете й и нависоко.
Търкалянето спря до един голям куфар и до краката на друга жена. Тя взе детето от ръцете на бабата, мъжът се наведе да й помогне. Той всъщност само се опита да направи това — бабичката се беше изпочупила цялата и не можа да се задържи на крака. След малко се намери носилка, дойде и медицинска сестра. Двама мъже в бели престилки понесоха бабата на носилката, а сестрата взе бебето.
На него му нямаше нищо. То кански пищеше, като че искаше да оглуши цялата гара.
Бабичката тихо му говореше от количката. И се усмихваше през сълзите си тъй, като че искаше да озари целия свят.
ГРОЗНАТА КРУША
По време на един ловен излет през зимата попаднах в местност, осеяна с круши. Земята равна като тепсия, дърветата наредени подобно на свещи по торта. Кичести, прави, красиви — чисти рисунки на бялото снежно поле. Спирах до тях, да им се радвам. Гъсти, трънливи корони — напукани, черни стъбла.
Само едно от тях беше грозно. Отдавна отчупен клон беше му оставил голям белег, от този белег нагоре то беше се изкривило. И короната му не беше като на другите — смачкана, малка и ошмулена. Мислех за него, за вятъра и за семките. За шанса в живота, за грозното и красивото. Запомних го. При следващото ми връщане тук го потърсих — опрях се на него и закусих. За хората мислех сега и за дърветата. Мине някой, да кажем, откърши от детството ти едно клонче и ето ти тебе цяла съдба. Оставаш малко недонаправен. Другите отминават — надменно красиви. Еднакви — добавих и даже погалих кората на грозната круша.
Влюбих се в това дърво. Местността беше прекрасна за лов и често се въртях тука. Здравей, казвах на крушата, още щом зървах бедно разперените й клони. А после — довиждане — и последното обръщане на очи беше към нея.
Веднъж се случи да мина оттук през пролетта. Всички круши бяха цъфнали — сега пък бели и кълбести облаци над зеленото. Отново най-грозната бе моята скромна любимка — цветовете й бяха по-редки. Нищо. Здравей. Нима обичта се определя само от красивото?
И ето, дойде есента. Пак дойде време за пушката. Излязох — между листата на крушите се жълтееха вече и плодове.
Опитах една от най-красивите круши на местността — плодовете й бяха твърди и стипчиви. Опитах втора, трета… Когато стигнах до грозната, най-напред забелязах, че половината й листа са обрулени. По утъпканата земя пред краката ми се търкаляха камъни, клони от нея и тояги. Докъдето можех да стигам, всичко беше обрано. За да откъсна плод, трябваше да я замерям й аз. Хвърлих тояга, паднаха няколко круши. Опитах ги — мед.
О, милата, тя не била се родила по-грозна от другите, ,а просто по-сладка.
И зарад туй я пребиваха.
СЕМКИ
Зная, разбира се, че моите миниатюри приличат на семки.
