— Че иди го вземи. То не му трябва.
— Дали ще го даде?
Поп Златко сви рамене, сви и устни презрително и повече нищо не каза.
Вечерта бях гост на Ангел — така се казваше милиционерът. Той ми отстъпи магарето си с готовност и даже предложи да ми помага.
— Че какво — викам — можеш да ми помагаш, като си вързан тук да седиш? Тя иска ходене, моята.
Той каза, че ако все пак има нещо да се помогне, без да напуска района — дадено. После извади някаква ракия и тук вече ние по всички линии се разбрахме. То се знае, с изключение на една — не даваше дума да кажа за попа.
— Абе я го мани това расо! — разлюти се той изведнъж, когато му казах, че мисля да спя в манастира. — По-добре иди долу до селото. И по-удобно ще ти бъде, и…
Както и да е, постоях още при него и после си тръгнах. Разбира се, спах в манастира. Така си спестявах излишните километри до селото.
Първата нощ беше толкова тиха и ароматна, че не можах бързо да свикна. Сума ти време лежах ококорен. Бях вече готов да се изнервя, когато ми хрумна страхотна идея. То даже не беше идея, а нещо като насрещен план по задачата. С две думи: имах магаре. Разчитах на обещаната помощ от Ангел. Сега ми трябваше само една чутура с по-тежко черясло и още сутринта можех да организирам раздробяването на пробите.
Заспах ухилен, сънувах кози и икони. Първата работа сутринта беше да попитам попа за чутура.
— Имаше една — каза той, докато пиехме млякото, — ама май някъде се затри из мазетата. Не ми се е мяркала вече с години.
— Може и чебър — викам. — Или буталка.
— Виж, чебър има един — каза поп Златко и ме заведе в една одая да го видя.
Там имаше и буталка, но аз предпочетох чебъра. Взех го, взех и едно дълго желязно черясло, та право при милиционера.
— Ето ти инструмента, Ангеле. Дай ми сега магарето и да тръгвам. После ще ти обясня по- подробно.
Яхнах възпитаното животно и към десет се върнах с цяла торба камъни. Изсипах ги в чебъра и ги започнах с черяслото.
— Ето, това е цялата работа, Ангеле. Чукат се като захар. Трябва да станат на пудра, нали разбираш.
Той се запретна, аз яхнах отново магарето. Свирках си и работата вървеше идеално.
Вечерта извадих ведомостта, вписах на Ангел трите имена и му казах:
— Два и осемдесет и осем на ден, братче. Повече няма да може.
— Ама ти какво? — дръпна се той. — Да не мислиш че аз за парите?
Не му дадох много да шава, пихме по малко ракия и се прибрах в манастира.
Другия ми приятел го нямаше. Вратата му беше залостена. Помислих, че е слязъл до селото, и си легнах.
На сутринта обаче работата се оказа съвсем друга. Когато попът ми бутна паницата с мляко и не продума, всичко бе ясно напълно. Той не искаше да ме види, обиден от моите делови отношения с Ангел.
— Виж какво — смънках, — ти няма защо да такова… Аз…
— Хайде яж! — каза поп Златко и размаха с досада ръка. — По-добре яж сега и мълчи. Аз, ти… той. Ние и вие. Всеки случай и мене ме бива да счукам три камъка де.
Оставих си млякото недопито, бях се ядосал сериозно. Наистина защо не предложих работа и на попа? Той ми беше нещо като хазаин, сутрин ми топлеше млякото от козата.
— Знам ли — изкашля се той. — Може пък нещо да ги урочасам твоите камънаци.
Изчезнах веднага. Към десет и нещо се върнах при попа и му изсипах в краката две торби проби.
— Ето ти материала, вземай буталката и това е.
— Ами черясло? Ти нали го даде на оня?
— Може с дърво, стига да е по-тежко. То даже по-хубаво е с дърво. Работата е тези образци да станат на прах, няма значение как и с какво. Аз нося ведомост и пари, имаш по два осемдесет и осем на ден.
Метнах се на магарето и се разкарах.
Същата вечер дойде първата изненада. Установи се, че поп Златко е ходил при Ангел да види колко на дребно трябва да се трошат пробите. Той беше си приспособил тежко кросно за черясло и неговата работа се оказа много по-спорна.
Другият ден мина по същия начин. А вечерта се оказа, че сега Ангел бе ходил при попа — да му разгледа кросното.
Разбира се, от разговорите с двамата поотделно аз знаех, че отношенията са същите, както преди. Те се ругаеха и без повод.
Затова, когато се прибрах на третия ден и чух глухите удари на чебъра и буталката почти един до друг, край чешмата, оставих магарето да пасе и на пръсти се приближих.
— Биеш ти, нищо не биеш! — разпознах запъхтения глас на милиционера. — Утре ще ти излязат мазоли, и край. Да видиш как бърже ще хвърлиш кросното…
— Ще видим, ще видим — каза заканително попът. — Ти нали цял живот много си преработил… по гръб! На мене поне не ми плащат, като лежа.
— Слушай бе, попе, ти да не мислиш случайно, че тая надница я изкарваш? Той ти я пише ей тъй, нашият, заради млякото от козата.
— А на теб, Ангеле, за ракията, да ме прости Господ…
И двамата грухаха здраво. Бяха по ризи, високо запретнати — потни и зачервени.
— Абе, папаз — разсмя се изведнъж Ангел и остави черяслото, — ти с Господа нали си тъй — той си допря показалците и ги потърка. — Защо не го измолиш да ти превърне пробите в прах, ами си почнал да бухаш с кросното, та ще ти изхвръкнат очите?
Поп Златко спря да почине, загледа се към небето и каза:
— Ами ти бе, като си тъй пък с народа — сега той потриваше показалци, — защо все ти виси пищовът на задника, а?
Ангел помълча така малко. Сега само двата чучура се чуваха да бълбочат.
— Слушай, ей — чух му гласа някак по-другояче, — я не си плюй по брадата, че ако пак те подкарам… Много бърже взе да забравяш.
— Какво, като ме подкараш? — изрече поп Златко колкото може спокойно.
— Ей такова… Не ти мърда едно десет дни долу на тухлите. Таман да ти спадне шкембето набърже. Или в силажната, да се напарфюмираш завинаги.
— Абе десет дни всякак ще изкарам — въздъхна поп Златко. — Ами ти, Ангеле, се моли да не се случи така, че аз тебе да подкарам…
Турих ръка на устата си и се сниших в тревата. Магарето изрева някъде зад гърба ми. От клона на манастирския орех висяха една куртка и едно расо. Ударите на моите помощници скоро се чуха отново, глухи и тъпи, а грашовският баир — за мен най-високата точка от земята — стенеше и кънтеше, и се предаваше.
Може би беше разбрал, че този път вече полезните му изкопаеми са открити.
ДОМЛИНКА
Селцето живееше още, макар никой да не знаеше за това — никой, разбира се, без малка част от онези, които бяха се раждали тук, частта, която не е имала случай да влезе в потока към градовете и е запазила слабостта или силата да удържи на въобще неудържимото, непрестанно движение по посока към низината. Старци и баби, един кьорав Иван, няколко селянки, които можеха да работят, и мъжете им; кметски наместник, продавач в магазина, бръснар и едновременно ветеринарен — всички прилични с по нещо на селото. На старите къщи и дувари. Дори и учителят, който не влизаше в списъка, тъй като бе пришелец.
А колкото до историята с Домлинка, тя също започва оттук — момиченцето най-много приличаше на
