педя от носа му.
— Сега ще разваля одъра, за да направя от него параван — каза тя. — После пак ще го сглобим.
Сърцето на Миланката спря. После като в агония се разтупа и напълни главата му с шум. Изпита чувството на вол в кланица.
— Недей го разваля — каза оня. — Тук има един вратник… Дръж.
— Остави го така, зад гърба си. Уха, чудо параван Ще стане от него.
Наистина стана… Оня също се съблече от другата страна на вратника и сега двамата седяха пред огъня, докато дрехите им се сушеха. Започнаха да ядат. Имаха хляб, сланина, домат и две много дълги, тъмнозелени чушки. После тя се сети за кутийката с конфитюр от дюли.
— Контифюр — произнесе тя. — Сестра ми казва „контифюр“ и „дуля“.
— Аз като малък съм казвал „покой“ вместо копой и „путушинка“ вместо перушинка.
Набучваха сланината на клечки и я цвъртяха над жарта. В колибата стана весело и уютно.
„Тъй се получава удар — мислеше си отдолу Миланката. — Шок. Скъпо щеше да ми излезе. Хайде бре, серсемин, докога ще се посукваш!“
Сега гърбовете им не бяха интересни. Като им изсъхнаха дрехите, облякоха се. Тя развали паравана, ръкува се смешно с него и каза:
— Ето. пак сме заедно. Не е ли време да лягаме?
— Време е. Ти лягай, аз ще опиша последната точка от маршрута и образците. Ще поддържам огъня.
Тя търсеше с очи погледа му, но той ровеше в еднодневката си. Опря показалеца си на гърдите му като револвер:
— Слушай, добре ли е, че сега сме сухи?
— Да.,
— А ти упорствуваше, защото по рецептата на някакъв мухлясал бабешки морал не е добре да се събличаме така, нали? Добре е да настиваме и да не спим, когато ходилата ни горят, а сипеите чакат и утре. Не, не, назад ти е часовникът. Хайде, лягай! Веднъж в Кавказ…
— Аман от твоя Кавказ — прекъсна я оня. — Не само последната, а половината от точките ми са не- описани, ако искаш да знаеш. Не съм длъжен да лягам с кокошките.
— Аз ли съм кокошките? — каза тя.
— Глупости, не исках да кажа това, рано е.
— Е, добре. И аз имам да пиша. А така ми се спи! Оня изу чепиците си и легна. И тя легна до него от външната страна на одърчето.
— Опри си гърба — каза тя. — Така. И ти се завий с платнището, то е широко.
Миланката разбра по дишането й, че е заспала. Оня не се чуваше никакъв. По едно време се измъкна, сложи дърва на огъня и като стъпваше на пръсти, взе картата, камъните и синята тетрадка с твърди корици. Като се наведе да пали цигара от едно въгленче, на Миланката му се стори, че за миг го стрелна с очи.
„Да рече да ме спипа тук, извива ми врата като нищо. За едното чудо ме пречуква. Як е като говедо. Дръвник!“
Оня започна да пише на играещата светлина на пламъците. Оглежда камъните, като че ли за пръв път пипваше такова нещо, повърта ги дълго време в големите си ръце, човърка ги и пак пише. Лицето му беше източено и унесено. Така биваше винаги когато съчиняваше изреченията в тетрадката. Там имаше стотици изречения, написани в дъждовни или много лунни нощи, в горещи дни и дълги, малко тъжни вечери. Някои от тях щяха да достигнат до доклада. Разбира се, не до последния, а до един от стотиците предварителни доклади в управлението.
Като свърши с писането, той отиде до вратата и я отвори. Дъждът плющеше още по-страшен и безсилен-После хвърли последните дърва в огнището, загледа се още веднъж в най-големия от камъните и като оправи несръчно платнището над стажантката, легна до гърба й. Не мина много време и захърка. Сякаш ринеше чакъл, такова хъркане. То напълни колибата с морен сън, копнеж и простота. Нищо повече не се случи.
Миланката се почувствува глупав и болезнено измамен. Питаше се той ли е остарял, или светът се подмладяваше. Когато въглените се покриха с пепел и над него някой от двамата слабо помръдна, обръщайки се на другата страна, сепна се и се събуди. Дали не беше пропуснал нещо? Но не съжаляваше, че е заспивал. Вече не искаше нищо. Помисли си, че неговите разбирания за хората и времената приличат на пепелта в огнището.
КЛОНЪТ
Дълбоко между отвесните брегове на непроходима урва, в глухите пазви на дива растителност, живееше един стар, огромен глиган. Гората го помнеше и той помнеше нея от дълги години. Наоколо ровеха съдбата си много други диви прасета — мъжки и женски, малки и големи, — но всички те се раждаха и умираха някак преходно, а в спомените оставаха зависими и безлични. Голяма част от малките боледуваха и рано се преселваха във вечните тихи пасбища на дедите. Женските бързо ставаха майки и болезнено скимтящият глад на рожбите им ги принуждаваше да скитат, което незабелязано, но сигурно намаляваше техния авторитет. В любовния период мъжкарите се биеха помежду си с мътни очи и тъй като победителите винаги биваха толкова наранени, колкото и победените, повечето се осакатяваха или прогонваха.
Само старият глиган не мърдаше от мястото си и не нарушаваше навиците си. В гората нямаше сила, способна да промени нещо от тях. Това щеше да направи само смъртта, но той не се страхуваше от нея, защото беше се родил да живее, а не да мисли.
Разбира се, дългите му години в гората бяха шарени от много кървави битки и тежки моменти, но той бе успявал да устои на всичко така, както устояваше на страшните бури Караташ, големият чер камък, от векове навъсил чело горе на билото, загледан оттам към живота на живите с гранитното си превъзходство.
Биваха жестоки зими, които сковаваха земята в мраз и навяваха дълбоки преспи. Прасетата трябваше да поемат някоя нощ — едно след друго в мълчалив керван — по дирите на някой храбър мъжкар. Надолу в ниското, към Каланджа и сърненските ливади, винаги биваше по-меко и по нивите можеше да се изрови някой забравен картоф.
Глиганът оставаше сам в бялото мъртвило и повеждаше сам тихата, ужасна битка с глада. Здравите му бивници едва откъртваха парчета от вледената пръст. Тежкото му тяло потъваше в снега и лавини падаха отгоре му. В тези времена без пъртина за няколко коренчета папрат трябваше да се воюва цяла дълга нощ, а понякога и денем.
Веднъж го нападна глутница вълци. Той беше чул техния вой няколко нощи по-рано — дълго се вслушва, застанал прав и неподвижен, но пак се сви в леговището си и не го напусна. Знаеше, че ще дойдат. Усети присъствието им още преди да се приближат. Нощта беше ясна, небето изглеждаше твърдо, с набити в него замръзнали звезди. Вълците направиха широк кръг около жертвата си и започнаха да го стесняват. При мисълта за едрото му тяло гладът ги влудяваше. Някои от тях изтърваваха тънко, плачещо скимтене, други глухо клопваха зъби.
През целия си живот глиганът само се беше бранил, но когато най-сетне му се мярна силуетът на вълчицата (той изглеждаше дребен и жалък), почувствува желание пръв да нападне. Така щеше да съкрати времето на бързорастящия, запънат като спусък страх.
Не я нападна.
Не искаше да изменя на себе си; знаеше, че ако веднъж се отлепи от скалата над леговището, те ще му се нахвърлят от всички страни. И вълците скоро разбраха стратегията и един по един се примъкнаха отпред, край вълчицата. Великият глад, от едната страна, и великият вик ма живота, от другата, стягаха като в менгеме замръзналата тишина на ужасната нощ и тази тишина всеки миг щеше да гръмне и да окървави дълбокия бял сняг наоколо. И ето, в гърлото на вълчицата кипна истерично прилайване, тя внезапно и отчаяно се хвърли към глигана, но падна някак вляво от него, на повече от крачка. Тялото му инстинктивно се изви нататък и в същия миг един едър и тежък вълк се стовари на врата му, от дясната страна. Глиганът още не беше разбрал измамата, когато и другите се намятаха отгоре му, като изхвърлени от пружини. Усети зъбите и ноктите им дълбоко в твърдата си кожа, ръмженето им полази в кръвта му.
