превърнат в зловонна тиня.
Еделвайси съм намирал само по белоглавите върхове.
Обичам острите прави скали, щръкнали високо като любов, яки като омраза, небето отгоре им чисто като неосъществена идея. Среднощните зимни виелици не вият около тези скали — те само им хленчат. А вековете ги разхубавяват и постепенно покриват околните с отломъците им.
ВОДИТЕ
В началото, докато са бистри като кристал (защото така се раждат), те се хвърлят луди, бият се в бреговете си, опипват всичко срещнато, пенят се и гръмогласно боботят. Толкова бързат, че небето не сварва да се огледа в тях. От всяка педя дъно и от всяка капка дъжд отнасят по нещо. Заразяват се или оздравяват. На равното вече са кротки. Но не толкова бистри. Накрая почти спират съвсем — крилете на водното конче ще чуеш над тях. Но и сега нямат небе — мътни от тинята, събрана по дългия път.
Само онези, които навреме са дали силата си на някоя воденица, са едновременно бистри и спокойни. Денем те са сини, а нощем — пълни със звезди.
ЦВЕТЯТА
Вие, цветя, вашите багри и аромат правят света такъв, какъвто сме го обикнали. Камбанки, свещички, бални рокли и ветрила. Око на светец, уста на момиче. От март до декември. Дори пеперудите, които са ви копирали, не са тъй прекрасни, макар че могат и да летят. И аз като всеки обичам да ви гледам. И все си мисля за корените, които ви хранят. Без тях за два дена умирате. Без вас те за месец издигат ново стъбло, още по-младо и хубаво.
Грозните, кривите, жилести корени, осъдени на вечна тъмница, разкъсвани във всички посоки на калта, впити жестоко в сухия камък, в смрадливата тор, откъдето смучат, за да цъфтите.
ВЕТРОВЕТЕ
Духат на изток, на запад, на север и юг. И между тези посоки. Духат нагоре по склона, надолу към низината. Свирещи, тихи, ледени, топли. Гонят вътре в дърветата сока, вътре в нас чувствата и кръвта. По тях моряците си нагаждат платната. Стихоплетците им завиждат за волността. Слабите, жалките и безличните все се ослушват и дебнат, та да се наредят по посоката им — сметта и мъртвите листа тъй се нареждат край тротоара.
Само хората, които истински са брулени от ветровете, знаят, че и тук няма никаква волност. Никаква свобода. За тях фразата „капризен вятър“ е само още една от красивите хиляди измислици. Защото ветровете духат поради точно определено налягане. Поради строго определена температура, влажност и морфология на пейзажа.
И поради много още непоетични причини.
ОБЛАЦИТЕ
Перести, кълбести, бели, сиви, ниско на хоризонта, високо в зенита, месечината посребрява краищата им, позлатява ги, събират се и се разкъсват по тяхната скитнишка воля, рисуват феи, чудовища, глави на деца и опашки на лъвове, рисуват мечти, страхове, кротки молитви и яростни намерения. Добре. Да кажем, че това там наистина е тя. Ето, прегръща някого. Неговото теме се откъсва, дими, излизат змии и мезозойски рептилии, сега прилича на паяк, а тя пък на черна овца, на петното от паднала върху плочите изгнила ябълка. Точно пред къщи ли? Нищо. Отдавна зная — червените лъжат с червивото, свинете да ги ядат. И защо всъщност съм се вторачил? Ето тревичката пред мен, която се моли на вятъра. Жива тревичка, излиза от земята.
Тревичката, която е до мен!
Отново там са струпани в атмосферата водни пари, гонени от въздушни течения. Облаци са това. Ще си идат, както са и дошли — неканени, непъдени. Всичко си отива, даже и хубавото.
О, като гледам тревичката… Небето не е чак толкова мрачно.
Както не е и чак толкова синьо.
АХАТИ
Държах едни ахати и ги питах: колко години вече ви мисля? Учих ви дълго, гледах ви бавно, топлих ви — замечтан — из ръцете си. Каква съдба наистина: стои си малко парченце някъде под земята, разтворите го намират и го обливат. Расте си — натрупвано криво, като герданче. Върви добре, ще стане хубав камък. Някога някой ще го намери. Ще го разчупи, да му види душата. Ще го полира — колко ли приковани очи ще отрази матовата кафява повърхност? Но ето че тези разтвори отминават, освобождават пътя на други. Новата „вода“ не е вече кафява, а сива. И новият гердан на ахата след нея ще стане сив. После зелена вода, безцветна, червена и синя — по герданите на ахата всичко това се запечатва.
Държах ахатите и ги питах: ахати, ахати, как така успяхте да устоите на всички подземни разтвори? Приехте цветовете им (те ви заляха), растохте в прозрачността им, в капризите и мътилките — но вашият пръв и единствен гердан неизменно остана. Ахати, ахати, вие накарахте тези подземни разтвори всъщност самите вас да отбележат.
Ахатите стояха в ръцете ми бляскаво неподвижни и ме питаха:
Ах, а ти?
ЛИСТАТА
Когато ги видя пак в октомврийската премяна, и те непременно нещо ще ме попитат. Какви са тези луди цветове — ме питат, — слънчеви, кървави, лунни и златни? Защо сега, когато вятърът и пръстта вече ни викат? Ние свършихме своята работа, докато бяхме зелени — каква е тази грейнала и шарена старост преди снеговете?
Все тъй ме питат листата, все тъй не знаех какво да им отговоря.
Един ден слизах по моя любим път през дола към бараките на миньорите. Този дол беше като корито, обрасло с габъри, буки, брези и калини. В краката ми шумата — до колене. Около мен и над мен — топлият панаир на есента и листата. Спрях в ниското долу — до стръмния бряг на реката — и видях как в полутъмното място, което познавах от много години, нещо сега свети. Отвътре навън и от клоните на дърветата към небето.
О, листата били пазели цялата светлина на живота си — чак до мига на смъртта си. Небесната божия светлина, събирана през тяхната единствена пролет и лято.
О, те били искали да я върнат.
БРЕЗИЧКАТА
В пукнатината на една много голяма и здрава скала някога паднала семка. Тя намерила тук влага и завет. Покълнала, пуснала коренче. Нагоре в пукнатината тръгнало стъбълце.
Сега тази семка е цяла брезичка. С клони, листа и всичко, каквото трябва да имат хубавите малки брезички.
Странна гледка е тази скала, от чиято гранитна гръд излиза тънкото и разтреперано дръвче. Пътеката ми минава край нея. Всяка вечер, когато слизам към бараките и я виждам, все се сещам за онези големи, корави сърца на мъжете, в които са се загнездили корените на тънки, безпомощни брезички.
Безпомощни ли казах?
А я се опитайте да ги изтръгнете.
