Стрелях.
Той продължи. Видях сачмите в снега — на сантиметри от него, отляво. Знаех, че всички от групата са се обърнали и гледат. Това е „ударът“ ми сега. И митът на мечтите от снощи. Министърът, „старши“ геологът и тъй нататък. Представлението бе по-хубаво от кино: прекрасната снежна поляна, чистото слънце в небето, заекът бяга пред моята пушка, ония отзад зяпат безмълвни. Вече разбрали, че отново са минали отгоре му, без да го забележат. Че пак аз съм го изритал, както обикновено. О, как хубаво беше всичко това по поляната и зад гърба ми…
Стрелях повторно.
Заекът кривна наляво и продължи. Сега снопът сачми тръсна в снега на сантиметри отдясно. Нямаше време да пълня отново, гледах подире му — струваше ми се невероятно. Той превали и се изгуби от очите ми. Затичах се нататък — нима няма да го намеря долу в дерето?
Те вече се смееха зад гърба ми. С пълни гърла, все по-радостно и високо — бяха го забелязали как бяга по следващата поляна отсреща. Още по-бодър и златен, пак така снежните пухкави облачета край него.
Бягаше заекът, смееха се ония на поразия — освободени от нещо, което дълго ги е потискало. Счупих пушката, извадих гилзите и сложих два нови патрона. Обърнах се и се върнах. На всички въпроси и коментарии можех само да свивам рамене и да се усмихвам. Разговорих се като хората чак като седнахме на закуска. Министърът ядеше с добър апетит и от време на време се смееше отново. На два пъти каза за мене: „Ама той наистина бил голяма симпатяга!“ „О — казаха другите шефове радостно. — той е наш човек, геологът!“
После продължихме, после всички си убиха по заек — денят беше пълен с емоции. Но бодрата веселба от моя сутрешен изстрел си остана до края на този неделен ден.
В понеделник, към десет и половина сутринта, секретарката на министъра ме извика при него. Пихме кафе и си приказвахме. Тъкмо той употреби тогава този израз „изстрел за милиони“, като ми каза между другото:
— Обаче ти сутрината вчера направи един изстрел за милиони!
Преди да ме освободи от кабинета си, той ми подаде едно листче. Казах му само „благодаря“, без да се развълнувам особено, тъй като все пак окото ми на ловец вече бе забелязало върху бюрото това листче.
И даже беше прочело — окото ми на ловец. — още докато пиех кафето, че от днес нататък най-сетне моя милост се преназначава в длъжността „старши геолог“.
ЖЕНИТЕ
Двете туристки млъкнаха пред долината, унесени в красотата на гледката. Водата бучеше под моста все така буйна и пенлива. Боровете все тъй си стърчаха отгоре на скалите. По какво можеш да разбереш, че са минали толкоз години от онзи ден, когато пак двете тук бяха се удивили от реката, гората, скалите — та бяха извикали с пълна момичешка сила. преди да започне дъждът?
Не приказваха, като вървяха нагоре. Дишаха, гледаха — планинският път вито се изкачваше край реката. Скалите от двете страни на дефилето се свиха — приклещили ивицата небе. Редяха се смрики, коприви и тъмнозелени долове. Гранитни валуни, огладени от водата. Стометрови, сякаш пищяха стени от сивия мрамор — и до краката и над главата.
Когато в далечината напред се появи бърдото над махалата, едната от жените не издържа.
— Божичко! — каза тя и се спря разгорещена. — Дали е жива и здрава Филка?
Другата също се спря, нищо не каза — седна на поваления ствол и се загледа към махалата.
Сякаш бе вчера първата им екскурзия тука. Сякаш ей сега бяха се смъкнали от поляните на високото плато — туристката. и в мига виждаше гъбите, чая, цветята оттогава, — небето изведнъж бе притъмняло и лудата тъмна вода между скалите глухо и застрашително бе забучала.
„Виж — беше казало едното момиче тогава, — всеки момент ще завали. Ама такъв дъжд ще се изсипе…“
„Лошото е, че мръква — бе казало другото. — А ние не знаем точно къде сме.“
„Как така да не знаем? Ей там горе е махалата. Пък като ни намокри, да не сме от захар.“
Силният дъжд заваля още по времето, докато двете момичета прогнозираха. От това и мракът настъпи изведнъж. И ето как двете хубави и млади туристки не поеха по пътя към махалата, тъй като той стана хлъзгав, пропастта зееше на една крачка от него и реката ревеше страхотно, Прислониха се под тежката мраморна козирка близо и зачакаха. Слушаха бурята, топлеха се отпреди една до друга — а повече от надеждата, че летният дъжд ще си замине сегичка, както сегичка се бе появил.
Но времето си течеше и дъждът все тъй си плющеше — краят на хубавата екскурзия не отиваше на добре.
„Какво мислиш да правим, ако така продължава дъждът?“ — попита едното момиче тогава.
„Той ще спре — каза му другото, за да поддържа куража, — Няма да вали вечно, нали?“
Момичето още говореше, когато долу в завоите нещо просветна, после отново и ето че след минута водната пелена пред козирката заблестя от светлината на два фара.
И двете изскочиха пред колата. Тя спря и вратата й се отвори. Беше джип. Вътре седяха войници.
„Как сте попаднали тук бе, сладури? — попита шофьорът, когато момичетата се качиха и джипът потегли отново. — Да не сте решили да се изселвате?“
Войниците гърлено се засмяха.
„Глупости“ — каза едната туристка.
„На екскурзия бяхме — обясни втората. — Но изведнъж заваля, мръкна и така.“
„И сега къде искате да отидете?“ — попита войникът до нея, като си сложи ръката на рамото й.
„До махалата.“
„Имате ли си там нещо познати? — изкашля се и съседът на другата. — Или пък нещо приятели?“
Тя усети ръката му около кръста си и каза:
„Само че така не ми е удобно. Ако обичате, махнете си ръката от гърба ми.“
„И вие също“ — обади се в тъмното другата.
„О. я виж ти — каза някой от войниците. — Съпротивата значи е колективна. Ами пък ако ви е толкова неудобно, можем да спрем и да слезете. Бива ли тъй да направим, а, Маце?“
„Моля ви се, шофьорът? — извика едното момиче след малко. — Светнете ни, много ви моля!“
Шофьорът щракна копче и в джипа светна. Двете момичета се видяха една друга притеснени между войниците и това още по-силно ги караше да се бранят.
Зает със своята нелека задача по хлъзгавия и каменист път, шофьорът каза, че светлината му пречи и щракна копчето обратно. В тъмното можеше да се чуе:
„Моля ви се, така не може да се пътува!“
„Какво бе, Иване, госпожицата май иска да слезе, така ли?“
„Ама махнете най-сетне тая ръка, вече сто пъти ви казах!“
„Леко де, леко.“
Тогава джипът спря изведнъж. Една жена пред него-с цедилка на гърба и цялата мокра — изглеждаше в светлината на фаровете като видение.
„Айде де, айде!“ — извика шофьорът към нея и един от войниците отвори вратата на джипа.
Бледа и хубава като от картина, с полепнали мокри коси около шията, жената се качи с товара си и седна. А товарът се оказа едно спящо детенце в цедилката, отрупано с кърпи и парцали, които сега майка му лекичко отмахна.
„Ти коя си? — попита шофьорът. — Аз май те познавам.“
„Аха, аха — тъпичко и нежно каза жената. — Филка съм, и аз та пузнавам.“
„Какво му е на детето ти, Филке? Да не е болно от нещо?“
„Аха, аха.“
„На доктор ли си го водила, че си окъсняла?“
„Аха, аха.“
Разговорите в джипа пресекнаха. Дъждът плющеше отгоре на поразия. Фаровете скоро осветиха
