първата къщичка над реката и Филка каза, че е дотука. И че двете момичета могат да останат при нея, ако поискат.
Тричките слязоха и джипът замина. В къщичката на Филка беше чисто и приятно.
„Ох — каза тя, като слагаше каквото дал бог за вечеря, — още едиож, в дож и без мож… Не мой женско да оди…“
— Знаеш ли и сега ми мирише на „дож“ — каза едната туристка и стана от поваления ствол. — Гледай какви сиви къдели изведнъж запълзяха.
— Че и мръква като тогава — каза другата. — Ти помниш ли точно къде беше козирката?
Те продължиха своя път, като се оглеждаха за мраморната козирка от първия спомен, но бяха направили едва няколко крачки, когато шум от коли ги застигна.
Беше джип, Спря и вратата му се отвори.
— Заповядайте! — извикаха отвътре.
Жените влязоха и седнаха при войниците.
— Към махалата ли или нагоре в заставата? — попита шофьорът.
— Към махалата.
— На екскурзия вероятно? — почтително се усмихна друг от войниците.
— Да.
Първите капки удариха по стъклото и шофьорчето пусна чистачките. Жените попитаха как върви службата. Ами службата — казаха учтиво войниците; притеснявани от случайните, всъщност неизбежни допирания до жените при клатушкането на джипа по каменистия път.
Шофьорът включи и светлините, тъй като бе се стъмнило.
След десетина минути се появи първата къщичка над реката. Жените казаха, че тук искат да слязат.
— Довиждане — казаха им войниците учтиво. — Всичко най-хубаво.
И когато джипът потегли, един от тях даже им махна с ръка.
Жените вече не бързаха под дъждеца — не искаха този хубав ден тъй бързо да свършва. Вървяха полека и дълго мълчаха.
— Каква екскурзия! — каза най-сетне едната.
— Коя? — попита след малко другата. — Онази или сегашната?
Те се вгледаха в къщичките на махалата, бавно потъващи в мрака, помълчаха така още и после първата отговори:
— Изобщо. Не знам.
И потеглиха към къщурката над реката, за да потърсят Филка.
ПАЗАЧЪТ
Животът на този човек беше преминал в гората и тя обгръщаше всичко, което се бе случило с него — от първия врясък в колибата край егрека до кръглите му и добре узрели шейсет. Снагата му беше като на дъб. Походката му — на мечка. Пръстите на ръцете му излизаха и се завиваха към широките длани така, както излизат и се завиват корените на габър, срещнали яка скала. Бръчките на лицето му — преплетени клонки под пряспа от сняг. В очите му понякога се оглеждаше безбрежната и бездънна, зелена и светла, учудваща и ликуваща тишина — пияна от песни на птици.
Той не можеше да каже — дори и днес, в деня на кръглите шейсет и равносметката — зле ли, или добре беше преминал този живот. Нямаше кой знае колко народ около него, та да сравнява. На гостите тук, в резервата, гледаше като на хора от другия свят. С думите „другия свят“ той не означаваше онова след смъртта, а всичко из селата и градовете, което естествено научаваше и с което се беше разминал. Какво му е зле на живота ми — мислеше, — освен че, ето го, неусетно изтекъл? Пък и какво ли му е добре — въздъхваше, като го изкарах самичък?
Пазачът беше отвикнал да връща спомените си отначало — тъкмо оттам беше започнала самотата. Обикновено поглеждаше наоколо, напред и продължаваше да живее — толкова просто и нормално, колкото можеше тук. Грижеше се за дивеча в резервата. Наглеждаше го. Зиме го хранеше и поддържаше селища и хранилки. Прекарваше го да мине бегом покрай кулите, откъдето стреляха гостите. Е, това му беше неприятно, разбира се, но нали заради него му плащаха. Ако не бяха тези ловни излети тук, кой ще ти огради резервата? Кой ще ти построи хижа и кой ще ти плаща заплата?
Всяко с късмета си — казваше сам, философски, и служеше службата вярно. След изстрелите отиваше, навеждаше се над познатото животно, изваждаше ножа (гостите тук никога не деряха сами) и извършваше майсторски цялата процедура. Евала и подходяща усмивка за автора на сполучливия удар. Кожата и трофея. Месото. Зъби, рога или главата изцяло — според вида на екземпляра. И въобще кога както му кажат. Иначе — все размишляваше — пак ще си отиде животното, нали? Хич и да не се стреля по него. Както си отива човекът. Никой не е вечен в гората, даже и самите дървета. Че и камъните — гледам — не са.
И ето как повече от двайсет години пазачът на дивеча в резервата караше своята служба — без никакви особени инциденти, загледан към пенсията с естествената човешка тъга.
Само веднъж беше си позволил да измами за всичките тези години. Уплаши се силно. Сърцето му се разрита изведнъж — дишането му щеше да спре. Времето беше съвсем малко и… посегна.
Това се случи вчера, в съботата срещу рождения му ден. Гостите дойдоха рано и той ги посрещна, както му е редът. Докато закусваха, се разбра, че са дошли за сръндак.
— Само че сега ни трябва нещо… — започна с думи водачът на гостите и го довърши с пръсти. — Ти нали разбираш?
— Ясно — каза пазачът.
— Абе то има един тука — обади се горският, — дето го няма никъде, ама… Рядко съм виждал, че и май не съм виждал такъв!
— Какъв? — попитаха бързо двама от гостите.
— Голяма работа — каза горският. — Такъв сръндак никъде няма наистина.
В този момент пазачът наливаше чай. Бързо премести очи и си разля вряла вода по цървулите. Страхът го блъсна вътре в стомаха, вече не слушаше техните приказки. След малко измънка нещо и се измъкна.
Този мъжкар, за когото говореше горският, се наричаше Ганчо и беше порасъл покрай пазача. Преди години сърнешките стада взеха да боледуват и да линеят. Идваха лекари, зоолози и всякакви. Слагаха по хранилките зоб с прахове, пръскаха и пашата с разни лекарства. Накрая един разви теорията, че трябвало вълци (на пазача това се стори толкова смешно) и скоро наистина ги докараха. Шест парчета — четири мъжки и две женски, — ходиха чак в Западна Германия да ги купуват. Пуснаха тези шест вълка в резервата и за най-голямо удивление на пазача — сърнешките стада се оправиха. За две години и нещо не остана нито едно болно животно. Пазачът започна да ги вижда като стрели из гората — вчерашните лениви сърни и сръндаци, — стегнати, яки и нащрек. Тъкмо тогава — само една седмица преди да избият вълците — се случи историята с малкото, на което той даде името Ганчо.
Едната от вълчиците се беше научила да издебва стадата на водопоя. Пазачът лесно разбра това, след като на няколко пъти намира следи от нападение край дерето. И започна от своя страна да дебне вълчицата. Избра едно дърво, направи прикритие в клоните му и рано следобед се притаяваше горе. Още на третия ден забеляза вълчицата. Тя се измъкна в гъстия подраст, залегна там и не помръдна. Към залез един от сръндаците се показа. След него — сърна и две малки. Едното от тях не изчака реда и муцунката му веднага докосна водата. В същия миг сръндакът тропна с крак силно и хукна. След него — сърната и другото яре. Вълчицата скочи. Пазачът отгоре изрева силно. Той нямаше пушка (вълците бяха купувани с валута, никой не му беше нареждал да ги убива) и като видя как яренцето на брега рухна под звера, скочи от чакалото на земята. „Мамка ти, кучище бясно!“ — изрева човекът още веднъж и изпита желание да я пипне, та с едно дръпване да я разчекне. Но вълчицата с два скока изчезна. Той се наведе и вдигна сърнето. То цялото се тресеше и думкаше до гърдите му мокро. „Няма, няма — каза пазачът и го погали. — Ела сега с мен да се прегледаме на спокойно и да видим тая кръв откъде е.“
Той занесе сърнето в хижата. Почисти му раната и я намаза с благ мехлем. Даде му името Ганчо и го държа цял месец при себе си. Когато го пусна, то се разигра едно хубаво на поляната и се върна при него. „Е, ти сега какво? — разсмя се пазачът високо и взе да го гали. — Все тука ли мислиш да караме с тебе? —
