След общо двадесет дни от тяхното пътуване трябвало да се срещнат пред най-високия хотел на Слънчев бряг между два и шест часа следобед. И всеки следващ ден да се чакат по това време, докато и четиримата не се съберат.
— Чудесно, чудесно — окуражих го аз и когато излязохме от града, се разделихме. — Не те попитах за името, но…
— Гюнтер — каза момчето, — отдолу там съм написал!
Махнах му, отминах напред и цели два дена — докато траеше моята командировка — мислех за него. Любопитството ми за текста на съчинението не можеше да угасне, тъй като сам не можех да го преведа. Това стана, когато се прибрах в София и прибягнах до помощта на един приятел. Той знае немски отлично, помолих го да ми го преведе писмено. Впрочем ето какво получих от този приятел:
„Принудително свободно съчинение от Гюнтер Шел, холандец, двадесет и една годишен, свободомислещ, неосъждан.
За пръв път идвам в България сега, през месец май 1972. Бяха ми разправяли, че тук е много, много хубаво и аз им вярвах. Сега, след като сам дойдох и видях, разбирам, че всъщност нищо не са ми разказвали. Че са ме лъгали всъщност. Защото ето какво разбрах, когато видях тази страна с моите очи: когато бог е сътворявал света и е стигнал до вашата малка земя, той някъде се е зазяпал и е изсипал премного прелест и красота. Няколко дни вървях пеша или на случайни автомобили, разглеждах всичко, каквото поисках. Веднъж спах в една изоставена воденица край село… Забравил съм името му, но когато сутринта се събудих, помислих си, че никога досега не съм бил така пълно щастлив. Друг път лежах в тревата край една река и за пръв път от две години, откакто работя в едно училище за нещастни деца, родени с дефекти, за пръв път от тези две години аз нещо се опитах да си попея… Занимавам се с нещастните деца в интерната, но моето хоби са оптическите инструменти: очила, бинокли, далекогледи и други такива. Ако един ден получа добра работа в някой магазин или в завод за оптически прибори, ще мога да идвам всяко лято тук, в България, на морето, което още не съм видял, но вече чудесно си го представям…
Казвам се Гюнтер Шел и живея в Амстердам ББ Кийст, 228-А. Всички хора, които срещнах в България, бяха много добри, мили и нормални към мене, с изключение на един, който ме взе в колата си и ме накара да му напиша съчинение. Аз никога не съм писал хубави съчинения, по литература в училище имах тройки. Тоя път се съгласих, защото нямаше как, вече ме боляха краката от толкова път. Но знаете ли, за мое щастие се оказа, че да пишеш съчинение за нещо толкова хубаво, каквото е българската земя, било съвсем лесно.
Гюнтер“
НАШ ЧОВЕК
Самият аз не бих озаглавил така историята, която следва по-долу, тъй като тя се разчу още преди да съм седнал да я записвам, а очевидците винаги почваха своя разказ под заглавието: „Изстрел за милиони!“ Но в знак на уважение към последните, които имаха особено значение в моята служба и съдба на геолог, ето че оставам на това „наш човек“.
Ще направя и две възражения по заглавието на очевидците — от страх, че по-нататък, когато почнете да ми се смеете и вие така, както се смяха тогава и те, вече няма особено да внимавате в друго и аз ще изпусна момента да внуша каквото бих искал. И така, първо възражение по заглавието на очевидците:
от изстрела спечелих наистина, но думата „милиони“ е твърде пресилена, та да може за тази печалба да се употреби. Второ възражение: от изстрела аз и загубих, при това не пари, а престиж, и тъй като емоцията, достойнството, подигравката, приятелството все още нямат единици за измерване, би могло да се каже, че изстрелът ми е донесъл не печалба, а тъкмо загуба за милиони. Предполагам по някакъв подобен повод се е родила, а след това и многократно доказвала турската поговорка: „Кяр, зар — бир гидермиш“, тоест- „Печалба, загуба — ведно вървят“.
Обясних каквото можах, сега вече сравнително съм спокоен — ето самата история.
Време: сухо, ясно и студено — пръхкав снежец между вилите в Драгалевци.
Групата: самият министър, двама от тримата му заместници, четирима началници на отдели и моя милост — бедният геолог, — дължащ присъствието си в такъв състав единствено на дългогодишния упорит слух, че с пушката просто ме бива.
Вървим така във верига (слънцето вече изгря в гърбовете), нещо говорим, някой се смее — аз призовавам Дияна и този път да простре длан над цевта ми, както тя знае и може. Особено този път, мисля си, зная защо толкова искам, покрай нормалното, вечното. спортното, в случая има и друго. Амбиция, вид отмъщение, корист — наречете го каквото си искате, след като честно покажа самия му корен.
Ето го.
Седем години работя в министерството и по щат все съм си геолог. Другите, с които почнахме заедно,- много отдавна са „старши“. Да не говорим, че някои вече са и началници на отдели в по-ниските категории предприятия, научни работници из институти, асистенти, аспиранти и тъй нататък. Това ме дразни. Не работя по-лошо от тези около мене. Особено неприятно изживявам назначаването на разни младоци, които трябва да обучавам и на бюрото, и по обектите из балкана, а пък заплатите ни да са еднакви… Не мога да си обясня защо не ме повишат в „старши“. Освен всичко останало като служба, авторитет и познания (дисциплина, каквато си щете) шефовете на отделите често ме вземат със себе си, та да им бия зайци, фазани, яребици и пъдпъдъци — кога както се случи. Веднъж им убих цяла кошута. Друг път за петнадесет души на втория ден вечерта се паднаха всичко две сърни и една пак беше паднала от моята пушка.
Но те не ме назначаваха „старши“.
Този ден — между вилите в Драгалевци — щях да покажа какво мога и на самия министър. Но ако и той вземе заека от ръцете ми и после въобще не ме забележи… Особено пък на последния излет, с който закривахме и сезона.
Вървим така. Един се отби някъде. Друг спря да запали цигара. По клонките на протегнатите в небето сливаци имаше затопен скреж и слънцето в гърбовете ни го подпали. Чуканите на мешелъка бяха още по- черни в снежеца, трънките мамеха очите ни. Сега, сега. Първият изстрел е важен. Внезапното трясване в тишината. Радостните и едновременно бледи усмивки на другите, когато го вдигна за ушите, да го покажа.
— Абе тука въобще има ли зайци? — каза министърът. — Ние сме тръгнали на хората между къщите бе.
— Хм — казва вторият му заместник. — Ще видим, другарю министър, ще видим.
— Нали затова сме тръгнали — изрече уверено този от началниците на отдели, който всъщност ни водеше тука и който няколко пъти ми беше разправял, че зайците скачали от трънките като бълхи.
Друг се обади да поддържаме веригата права, аз добавих: „И по-бавно, така“ — след това тишината отново увисна очаквателно. Пак само хрупането на стъпки по сухия сняг. Мъртвите, твърди, прегърбени туфи треви. Глазурата, искряща в клоните на сливаците, черните чукани на мешетата. Камък, подхвърлен към трънката пред краката, далечен вик, парещо в дробовете ти ледено вдишване.
Стори ми се, че наистина всички вървят бързо. Припомних си един от любимите ми принципи в занаята, който гласи: „Ловът е отзад“ — и лекичко почнах да изоставам.
Все помня — и сега също като тогава — как двама от групата минаха по на една крачка от него. отляво и отдясно, как той издържа всичко и си остана на топка в бодливата, гъстата трънка, после как чу и моите стъпки зад него, те му дойдоха повече от нервите, смелостта и умението да се притайва, та почна да се измъква напред като котка. Много по-нисък и дълъг от себе си, бърз и безшумен като петно светлина. Само на два метра от краката ми. Тъкмо му казвах наум: „Хайде, господине, ставай. Ставай и хуквай, нашата игра е такава. Ей там, по поляната — колкото могат краката. А както и да гледаш на мене в момента, опитай се някак да оцениш, че не те стрелям от упор. Не от два метра, докато пълзиш ужасен в тръна. Не на легло като подлеца. Все пак…“
Той вече се беше измъкнал, усети се прав и свободен от твърдите клечки над него — с първия скок се намери на чистото.
Бях вдигнал пушката, заекът бягаше. Едър по чистото на поляната, срещу слънцето. Очертанието му изглеждаше златно — и сухият недебел сняг бухваше златен прах зад гърба му.
