с кротък глас, колко големи са нуждите на тяхното семейство и как парите не стигат за всичко, и как това се отнася и за другите деца, чичковци и лелки — докато момиченцето се укроти и млъкна замислено.
То вече не поиска нищо да му купят. Вървеше, гледаше и мълчеше.
На излизане от магазина бащата си купи цигари. Тук той откри, че парите му наистина са се свършили. Попита жена си дали у нея е останало нещо.
— Само един лев — каза тя. — Колкото за трамвая. Той пусна ръката на дъщеря си, докато прибере цигарите и празния портфейл. Когато посегна за нея, не я намери. Обърна се и я видя до един щанд със сувенири. Детето се бе надигнало на пръсти и гледаше една дървена делвичка. То се бе хванало за ръба на щанда и примирено, само за себе си (без намерения), сочеше тази делвичка с малкото си показалче. Мълчеше. Не знаеше, че го наблюдават. Мислеше си. Бащата се обърна към продавачката и попита колко струват делвичките.
— Един лев — каза тя.
Той взе лева от жена си и плати. Продавачката опакова делвичката и я даде на детето. На излизане от магазина майката каза:
— Сега нямаме стотинки дори за трамвай. Хем те предупредих. Как ще се приберем в тази виелица!
Отвън времето наистина беше много лошо — мраз и вятър; сухият сняг се дигаше от улицата и се въртеше под лампите.
Бащата стисна с една ръка многобройните пакети, вдигна с другата дъщеря си и каза с крилат глас:
— Слушай, ти пък какво разбираш от виелици?
БУРЕН ЖИВОТ
Весо има кола. Един ден ми каза: „Вие сте кофти компания“, и реши да не живее при нас. Всяка вечер се прибираше с колата в близкия град.
Цял месец изкара така.
Ето какви приключения изживя той, докато ние играехме на карти в бараката, пиехме ракия край огъня, зяпахме звездите и се надлъгвахме.
Сутрин Весо излизал рано, хотелиерката още не била станала. Вечер се прибирал късно — тя вече била легнала. Но един ден, когато валя много дъжд и ние не излизахме из балкана, той срещнал младата хубава хотелиерка в коридора, а тя сама му казала:
„Добър ден, другарю Тричков.“
Следващата неделя той бил на мач. Случайно отишъл, но там се видял с управителя на хотела. Онзи веднага му кимнал, усмихнал се и рекъл: „Здравейте, другарю Тричков.“
И вече на по-следващата събота Весо се прибра рано в града. Обръснал се там. Окъпал се. Преди това измил колата и я напълнил догоре с бензин. Облякъл най-хубавите си дрехи. Качил се в ресторанта да вечеря, а там имало много народ и страшен мюзик-бокс с цветни картинки на леко облечени мадами. По- рано и мюзик-бокс нямало. Един от сервитьорите приближил внимателно до масата му, кимнал и му казал:
„Добър вечер, другарю Тричков. Какво ще обичате?“ После, след като Весо вечерял, платил и си тръгнал към стаята на хотела, сервитьорът знаете ли какво му казал?
Той му казал:
„Благодаря ви, другарю Тричков. Лека нощ.“
НОЩ ПРЕЗ АВГУСТ
Петкане, Петкане, мой книжен Петкане. Усещаш ли колко много сме сами?
КОЛЕЛОТО
Голяма радост настана за дребния първокласник, когато му купиха колело. Първите падания не предизвикаха сълзи. Последвалите кавги с майка му — за вечно омаслените и скъсани панталони — не го разтревожиха никак. В спокойствието, с което той ги понасяше, баща му дори откри първите щрихи на истинския мъж. Нещата с това колело вървяха добре и то летеше по улицата. Перчемчето на момчето се вееше, седлото се люшкаше вляво и вдясно — недокоснато от предмета на неговото назначение, скрит във въпросните панталонки.
Неприятностите започнаха по-късно, когато момчето взе да извършва различни рационализации и ремонти. Къщата се напълни с ключове и клещи, те бяха винаги и навсякъде, освен когато потрябват. Колелото доби формата на бегач. Дръжките на кормилото слязоха ниско — вратът на момчето се сви и главата му хищно се издаде напред. Калниците изчезнаха — по гърба на всичките ризки и панталонки се появи една неизменна линия кал.
— Ти нямаш чувство за ред! — казваше строго бащата, — Кое откъдето вземеш, там трябва да оставиш, разбра ли!
— Ти нямаш чувство за ред! — крещеше майката. — С всички ли дрехи ще караш това колело?
Момчето се опитваше да се научи на ред — от тази дума го заболяха ушите. Понякога имаше известен успех, понякога — никак. Но най-неприятен се оказа въпросът с оставянето на колелото точно пред вратата на мазето.
— Още веднъж ако го намеря там — каза бащата, — и ти няма повече да го видиш! Толкова пък да нямаш чувство за ред!
Тъй вървяха нещата на малкия колоездач, докато дойде ваканцията. Той замина с кака си при дядо и баба. Останали сами, майка му и баща му приведоха къщата в ред.
След няколко дни майката каза, че всичко опустяло и… за какво й е този ред.
След още няколко дни бащата слезе до мазето за нещо, като се сблъска най-напред с колелото. Все тъй без чувство за ред, момчето беше го облегнало на вратата. Бащата се спря, усмихна се и го премести внимателно. Почти го погали. На излизане от мазето се обърна да го погледне още веднъж.
ТРЕНИРОВКАТА
Дядо ми много обичал своята единствена крава и когато тя се отелила, той не можел да се нарадва на малкото. По сто пъти на ден ходел при него, галел го, говорел му, дигал го на ръце като пеленаче.
Теленцето растяло бързо, дядо ми всяка сутрин го дигал на врата си, да провери с колко е натежало през нощта. Млад и здрав бил той тогава, още нямал навършени двайсет. Едрото теле увисвало на врата му като агне.
Тази игра се повтаряла всяка сутрин. Телето заяквало. Дядо ми — също. И ето че един ден той решил да се жени. Но бил харесал само баба ми — никоя друга. А пък баща й бил от най-богатите в селото.
Когато получил предложението по установения ред, богатият баща на моята баба се засмял и решил да накаже бедния ми дядо за неговата дързост.
„Че какъв имот имаш ти, та искаш дъщеря ми? — попитал го той. — На какво отгоре я искаш?“
Дядо ми — той наистина нямал почти нищо — показал здравите си ръце.
„Добре тогаз — рекъл чорбаджията. — Щом се хвалиш със силата си, повдигни ей този вол на двора и вземай дъщеря ми с половината от нивите ми. Ако не, мисли му!“
Чираците по двора викнали, та се засмели. Над плета на чорбаджията се подали главите на всичките селяни — и те тъй викнали, та се засмели. Голям смях паднало тогава, а дядо ми запретнал ръкавите на кълчищената си риза, потупал вола по врата и мушнал главата си под него.
Волът, разбира се, увиснал.
Смехът, разбира се, секнал.
Бъдещата ми баба — разбира се, — притичала през двора и се хвърлила на врата на моя дядо.
НИЕ НЕ ПРОПАДАМЕ
