— Ами например не е вярно това, че които ругаят и които викат ура, не са свършили никаква работа. Ако, да речем, Ботев не беше ругал робството и изобщо порядките на своето време и ако опълченците на Шипка, а после и партизаните не бяха викали ура, какво щеше да стане?
Аз помълчах малко, после го попитах на колко е години.
— Това няма значение.
— Има. Кажи все пак, навърши ли двадесет?
— Почти.
— Така. Аз съм двойно по-стар от тебе, затова слушай какво ти говоря.
— Аз слушам, разбира се, само ви казвам, че не съм съгласен.
Карах така, отново разгледах лицето му, дрехите, малката спортна торба между краката, от която се подаваше пуловер. Рядка брадица, шарена риза, каубойски панталони с широк кожен колан.
— Значи така — викам, — ти не си съгласен. И повече няма да пишеш или какво? Той се усмихна.
— Ще пиша, не съм казал, че няма да пиша. Само казвам моето мнение.
— Че кой те пита за него? Аз ти казах моето условие: вземам те, возя те, диктувам, а ти пишеш. Кой те е питал за мнение?
— Добре, аз пък ви казвам моето условие: пиша, слушам и чувам, но ще си казвам мнението. Иначе.
— Иначе мога да те оставя на пътя, откъдето те взех, и да си взема някой друг, нали?
— Разбира се. Колата е ваша, можете да ме оставите още сега.
— Не — викам, — няма да те оставя сега, а, напротив, ти мен ме остави малко на мира.
— В какъв смисъл?
— В такъв смисъл, че аз ще изпуша сега една цигара и ще си помълча, а ти, щом искаш да си кажеш мнението, ще пишеш сам. Бива, нали?
Киро ме погледна. Аз бях напълно сериозен. Извадих си цигарата и я запалих. Когато предложих и на него, той взе. Продължих си така и след малко го забелязах, че пише, като тегли две бели черти под диктувания от мен текст, за да отдели неговия.
Цигарите бяха изпушени мълчаливо, моторът тихо пърпореше. Киро си пишеше на коляно. Когато дойде време да се разделяме, той ми даде листа, взе си торбата и слезе.
Ето му текста:
„Виж какво, другарю философ или писател, или изобщо какъвто и да си. Ти, който си два пъти по-стар от мене, обърни внимание на една особена важна дреболия. Ние — аз или някой друг от моите връстници, все едно — сме общо взето, малко по-иначе расли и възпитани. Вие — ти или някой друг от твоите връстници, — общо взето, сте по-силни от нас поради простата причина, че сте по-възрастни и във ваши ръце са по-голяма част от благата. От авторитета, от властта, от умението, образованието, културата. Затова е естествено ние да вдигаме ръка край пътя, за да ни вземете в колите си, и когато се случите благосклонни, за нас е добре. По силата на всичко това ние можем да бъдем наети (говоря изобщо) да свършим някаква работа. Но това става само тогава, когато споразумението се постига без насилие. Една от най-големите грешки на човечеството, другарю философ или писател, не ви познавам, но ми е все едно, може да сте всякакъв, една от най-големите грешки, казах, се крие в опитите за насилие. А като помислиш, никой никого не може въобще да насили, затова казвам «опити». Някой може да смачка някого, да го унищожи, но той не може да го насили. Мисля, че и вие сте чели някъде това разсъждение. Колкото до конкретния случай сега, с нас двамата, аз мога да пиша всякакви глупости дори, каквито ми се диктуват, но това не значи, че съм съгласен с тях. В случая аз давам само простия труд на ръката си, но не и себе си, личността си. Един съвет във връзка с мен. Помислете (всички вие, по-старите) какво бихте предпочели да наемете — простия труд на ръката си, но не и себе си, личността си.
с това, когато ви остане време, по-старите Киро“
ГЮНТЕР
Пътувах надолу от Пловдив, денят беше хубав, усещах една вътрешна бодрост — безпричинна, и убедителна. От двете страни на шосето се точеха бреговете в зелено, и навътре — в дърветата, из лозя и градини — се мярваха трактори, бели забрадки, каруци. Мислех си за различни неща, обикновени и прости, но сега, гледани през доброто ми настроение, те ми се струваха особено важни. Толкова, че ми се искаше някак да ги запазя. Да не ги оставям да минат ей тъй, както минават лодки в морето — красивите дири бързо се губят и то си остава такова, каквото е било и преди. Тогава ми хрумна тази идея — да си наема един секретар. Естествено, човек не може да кара кола и да пише, нито пък е приятно през пет минути да спираш.
Идеята все повече ми харесваше и почнах да се оглеждам. Отдясно на пътя имаше аутостопьори, те и бездруго даваха знаци с ръце, а някои показваха малки плакати: „Свиленград“, „Едрине“, „Истанбул“, „Бейрут“…
Избрах една руса физиономия, спрях и отворих вратата. Момчето си вдигна торбата от земята и влезе.
— Заповядай — викам, — но веднага предупреждавам, че срещу возенето аз имам едно условие.
Момчето се усмихна любезно и се настани удобно в седалката. Бях вече набрал нормалната скорост, когато повторих:
— Работата е проста, но аз няма как да я свърша, понеже са ми заети ръцете.
— Данке шьон! — учтиво каза моят спътник и кимна.
Аз го позяпах така, после изпъшках и си помислих:
„Къде те уцелих пък тебе…“ Все пак на оскъдния немски от гимназията успях да го попитам докъде ще пътува. Той ми обясни, че целта му е Свиленград, но работата му изобщо никак не е бърза, пък и имал здрави крака. „Жалко — помислих, — трябваше да е по-близо, та да го изсипя от колата по-скоро и да си взема българи за диктовката.“ Но този ден се оказа богат на идеи и ето че друго ми дойде наум.
— Слушай — казвам му, — я виж пред тебе в нишата има една папка.
— Я, бите.
— Вземи я, ако обичаш, вътре има един молив.
— Я, бите.
— Докато стигнем до Хасково, аз съм дотам, напиши ми едно съчинение.
— О!
— Защо, в училище не си ли писал никога съчинения! Това ще бъде твоята такса за возенето.
Той ме погледна в очите и разбра, че говоря сериозно. Почеса се, повъртя молива и сви рамене. Попита ме за какво все пак трябва да пише.
— Ами — викам — за каквото ти скимне. Ей така, просто си гледай наляво-надясно и пиши…
— Я, я… — каза той неуверено, след туй захапа края на молива, помисли и най-сетне видях, че започна да пише.
Оказа се, че сега ролите се смениха — любопитният в този момент бях аз. Хвърлих едно око към онова, което излизаше изпод неговата ръка, но не разбрах нито една дума. Намалих скоростта и въпреки чудесния път продължавах бавно. Исках да му осигуря повече време.
Разбира се, и най-дългият път понякога свършва. Мина колкото мина и ето че надписът „Хасково“ се появи пред очите ми. Момчето продължаваше да пише бързо, докато стигнах до центъра на града. Аз спрях. Той се усмихна, подписа се отдолу като на документ и четливо написа адреса си. После ми даде листа, ръкувахме се и слезе.
— Тука такова… — чух се да казвам, без да помисля — аз съм малко нататък, след Хасково, ако искаш да те заведа вън от града. Там по-лесно ще намериш кола, около бензиностанцията.
— О, данке — каза момчето и се върна при мене. Подкарах и се опитах да поприказваме. Там ми обясни, че е холандец. От Амстердам до Пловдив дошъл така, на аутостоп и пешком. Отивал на морето, но имало още време до срещата с неговите приятели и решил да кръстоса страната. Слушал много за България и искал сам да види. Бил на двадесет и една година, помощник-надзирател в училище за недоразвити деца. Тръгнали четирима приятели заедно от центъра на Амстердам, всеки със своя късмет. На първата бензиностанция още се разделили, така се случило. Не знаел сега другите точно къде са, напред или назад.
